Преди седем години се връщах с автобус от Брюксел. Бях на гости при приятели и се чувствах неимоверно уморен от еженощните купони и веселби до трети петли. Намерих номера на седалката си. Помня го все още незнайно защо. Мозъкът ми е препълнен с безкрайни безсмислени номера, дати, имена, тела, цици, задници, стрии, целулити, цветове, миризми. Ще се пръсне някой ден под натиска на прогресивно увеличаващите се спомени, които често не ми дават да заспя и ме заливат със слузестите си тела.

  Седнах на номер петнадесети. На седалката с номер шестнадесети седеше чернокоса жена, чиято възраст не можеше да бъде определена с точност. По-късно разбрах, че е била на двадесет и осем. Тя четеше книга и не ми обърна внимание, когато се намествах до нея. Това ме подразни. Опитах се да заспя, но бях изпил три сутрешни кафета и очите ми сами се отваряха и беше безсмислено да ги затварям насилствено.

  Автобусът се понесе по евромагистралите и скуката ме прегърна в своите задушаващи обятия. Пробвах да чета, да слушам музика, да ям, да пия, да си ровя из чантата, да си бъркам в носа, в ухото, да си намествам члена в тесните дънки, които го стискаха като в менгеме.

  Стигнахме на някаква безлична гара в Прага. Тук дебелият шофьор ни информира, че ще имаме час и половина почивка. Усетих как скуката ме обладава вече анално. Не си мислете, че имам нещо против Прага. Това е най-карсивия град, в който съм бил. Но час и половина в този град са все едно да се озова в едно легло със звезда на Плейбой и пениса ми да откаже.
Озърнах се отчаяно на сивия перон и съзрях моята съседка от номер шестнадесет, която се чудеше накъде да поеме. Уплашен от сивотата и незнанието къде да се дена, попитах дали иска да пием някъде наблизо кафе. Предположих, че ще ми откаже, но тя взе, че се съгласи. Намерихме само един макдоналдс и се свряхме вътре. Пред касата аз се усетих, че нямам чешки крони и със смутен поглед потърсих  нейната помощ. Тя се усмихна широко и каза, че ще плати и за мен. Oтидох да намеря подходяща маса. След минута и тя дойде с двете кафета. Опиянен от възможността да говоря след многочасовото мълчание, аз се впуснах в словесен галоп.

  Постепенно овладях речевата вакханалия и подхванахме нормален и спокоен разговор. Тя ми разказа, че пътува за Ниш и е актриса в местния театър. Била на  театрално ателие - работилница в Гент. Неусетно тежкият и плашещ ме в началото час и половина се изтече покрай нашата маса. Преди да се върнем в автобуса реших да се изпикая, но пред тоалетната седеше до една масичка дребна азиатка, която започна тирада на незнаен за мен език. Уличен, че искам да ползвам кенефа без да си платя, аз се отказах от пикането и гузен избягах от преследващия ме глас на съществото пред тоалетната. Не исках да се излагам и да моля новата си позната да ми плаща и малката нужда.

  Автобусът потегли, а  Десанка(така се казваше моята спътничка)  продължи да ми разказва за Ниш, за себе си, за театъра и работата си като актриса.. Аз кимах с глава и не натрапвах своето словоблудство, като бях решил да бъда активен слушател. Носехме се някъде из Унгария. Сенките станаха тежки и мрак се разстла около нас. Уморените гласове на пътниците притихнаха и можеше да се чуе бръмченето на двигателя и на досадната зелена муха, която пикираше над седалките в търсене на остатъци от храна.

   Усетих се, че гласът на Десанка идва до съзнанието ми през гъста мъгла. Чувах го и разбирах какво ми говори, но неимоверна трудност беше да отговарям с "да" и затова преминах на "аха". Постепенно и "аха" се оказа тежко за промънкване и сънят захлопна кепенците на съзнанието ми.
Отворих клепачи към полунощ. Беше тъмно. Слаба светлина се процеждаше по коридора между седалките. Двигателят бръмчеше монотонно. Някой хъркаше силно в задната част на автобуса. Озърнах се и усетих, че дясното ми рамо е изтръпнало. Опитах се да го раздвижа, но осъзнах, че нещо му тежи. Главата на Десанка лежеше на него, а косите й се стелеха по гърдите и ръката ми. Крайно схванат и вдървен бях, но не исках да я събудя, а и всъщност ми беше приятно да я гледам и усещам. В полумрака нейния профил ми се стори изключително чаровен и привлекателен. Опитах да размърдам пръстите на вдървената си ръка. Сърцето забарабани лудо в гърдите ми - сякаш  искаше да изскочи навън. Пръстите на Десанка се бяха сключили около моята длан. Ето ти ситуация.

   Тя дишаше равномерно и спеше така миловидно, че ми се видя кощунство да трепна дори с тяло. Зачаках развитието на положението. Реших, че когато се събуди ще предприема нещо, за да разбера дали всичко това е продукт на случайността или не.
Мина час, когато забелязах, че дланта й трепна ,а клепачите леко се повдигнаха. Нежно стиснах ръката й и зачаках реакция. Нищо. Това означаваше едно. Тя нямаше нищо против и нищо не беше случайно. Със свободната лява ръка погалих разстлалата се по гърдите ми коса. Десанка повдигна глава и ме погледна с дълбоки черни очи, в които можех да се удавя. Поех въздух и приближих устни към нейните. Прималя ми. Краката ми омекнаха и влязох в безтегловност. Реех се из облаците и бях лека перушинка, която няма собствена воля, а се е оставила на вятъра да я гали и прегръща. Почувствах, че ще свърша, когато резлив като трудневна боза глас ме издърпа с кокалеста ръка от бленуванията наяве.

  Огледах се в ляво по посока на гласа и съзрях вторачено в нас смугло лице на млада кобила. След секунди до съзнанието ми достигна и смисъла на казаното. " - Ей, не ви ли е срам. Малки деца има тука!" .  Сведох глава и сега беше мой ред да отворя широко очи. Ръката на Десанка беше в панталона ми и държеше здраво еректиралия ми член. Разбрах, че съм на онази граница, след преминаването на която няма връщане. Прошепнах нежно на ухото й да намалим темпото и тя внимателно освободи от хватката моята мъжественост. 

  Скоро стигнахме сръбската граница и в автобуса влезе познатото лице на вечно намусения сръбски граничен полицай. Прибра ни паспортите и с видима досада и чувство за превъзходство от познаването и на най-малките тайни на всеки от пътниците, който е потенциален нарушител, той слезе тежко от автобуса.

   При една от дългите паузи Десанка и аз слязохме да пием кафе в  крайпътен мотел. Пушехме цигари, пиехме кафе и се целувахме. "Ела с мен в Ниш"  - прошепна ми тя, докато тръскаше цигарата си в пепелника. Жената зад бара замахна с  жълта палка и размаза голямата муха, която облизваше захарта от неизмитите чашки  кафе. "Ще дойда" - предадох се и отпуснах челюстта си, за да приема езика й по-дълбоко в устата си.

  Никога не съм си представял, че ще започна любовна авантюра в автобус. Не съм такъв човек. Но понякога съдбата ни поднася учудващи приумици, които обръщат с караката нагоре нашите ръждясали принципи и вкиснали догми. Чудех се какво намира в мен Десанка. Беше красива жена и можеше да има когото си поиска. В такива размишления и под зоркото око на възмутилата са от нашите нощни забавления мургава кобила се дотътрихме до периферията на Ниш.

Слязохме на една бензиностанция. Десанка се обади по телефона и скоро дойде един изстрадал фолксваген, който се оказа, че бил нелегално такси. За стотина динара брадясалия ветеран от не знам си коя война ни закара до театъра. Десанка искаше още първия ден да ми го покаже.
Сградата наистина си заслужаваше вниманието. Тогава и не предполагах, че ще идвам почти всеки ден в нея в продължение на половин година.

  Хапнахме сандвичи в уютното кафене на театъра. Пиехме кафе, пушехме и гледахме как преминават хората. На нашата маса се спираха актьори, режисьори и всякакви необикновени познати на Десанка. Тя ме представяше на всички, за което не й бях благодарен. Искаше ми се да остана анонимен и да се наслажавам на факта, че никой не ме познава. Тя не беше на такова мнение.
В късния следобяд тя реши, че вече е време да ходим вкъщи и се качихме на червената й застава, която гордо стоеше на паркинага на театъра. Тука било най-сигурно и тя поради тази причина я оставила на този паркинг, докато пътувала в чужбина. Напъхах се на предната седалка и задрямах. Не ще да са минали и пет минути(според нея са били двадесет), когато с разтърсващ подскок и гърлено изръмжаване заставата ме събуди, за да установя, че сме пред симпатична малка къща с двор, в който имаше много цветя. Докато тя се опитваше да напъха колата в някакъв странен гараж до къщата, аз седнах на пейката, която открих сред цветята. Пчели и пеперуди ме наобиколиха и изследваха дали ставам за ядене. Десанка не пожела да седне до мен, а искаше да влезем в къщата.
Беше решила, че сме изморени и ще спим. Метнахме се на спалнята и се опитахме да подремнем. Резултатът от опитите беше такъв, че аз се озовах межу нейните крака и за първи път в живота си успях да докарам жена до оргазъм. В крайна сметка заспахме. Привечер се събудихме, а  Десанка явно беше решила, че  ще го направим пак преди да се впуснем в нощния живот на Ниш. Качи се на мен и ми разкри осмото чудо на света. Имах чувството, че досега съм си въобразявал, че правя секс. Това тук беше нещо, което ме кара да настръхвам и до ден днешен. Естествено, не мога да го споделя с жена си, но на вас мога да го кажа. Надявам се няма да ме издадете. В крайна сметка човек не се жени за жената, с която е   правил най-страхотния секс. Така всъщност става в живота. Може би е за добро. Знам ли.

  От следващия ден насетне аз започнах да ходя с Десанка в театъра. Тя репетираше, а аз пиех кафе в кафенето на театъра, четях книга или седях на последния ред и гледах репетицията. Наблюдавах я как тича, плаче, как се смее или се целува. Последното не ми харесваше, но си дадох сметка, че нищо не мога да направя и трябва да го приема. Така прекарвах времето, докато приключеше репетицията. После с червената застава се прибирахме у дома. Хапвахме набързо и с настървение се нахвърляхме един на друг. А се озовавах между краката на Десанка, тя стенеше и се гърчеше, а аз се ласкаех от уменията си да й доставям удоволствие. Накрая свършвах и тежко се отпусках на нея. Така заспивахме, за да се събудим привечер и да излезем да обикаляме заведенията и приятелите на Десанка. А тя имаше забележително количество такива. Сред тях бяха откровени скочубри, красиви пачаври, нежни педераси, душевно болни маргинали, художнички, режисьори, декоратори, оператори. Нейната братовчедка Миляна, която работеше в книжарница,  беше най-нормалната от всички. .   Един ден тази братовчедка дойде да поживее в къщата при нас. Правели ремонт в апартамента й. Тази вечер не излизахме никъде. Пихме много вино и си разказвахме мръсни вицове. Десанка и братвчедка й се забавляваха, а аз бях на върха на щастието и остроумничех до премала. Когато ни се доспа, ние с Десанка се оттеглихме в спалнята, а братвчедката остана да спи на дивана в хола. Десанка беше на мен и плавно полюшваше своя тежък бюст, докато коремът й се триеше в моя и ме подлудяваше. В стаята беше тъмно и само една бледа улична лампа процеждаше оскъдна светлина през пролуката на пердетата. Може да прозвучи налудничаво, но, когато съвсем случайно погледът ми се спря в посока вратата на спалнята, ми се стори, че видях две очи, които бяха втренчени в нас. След като се наситихме на телата си, Десанка се сви на до мен и поиска да я милвам по тялото. Погледнах пак към вратата. Очите вече ги нямаше. Опитах се да си втълпя да не мисля за това и за да се уверя в безсмислеността на халюцинациите си, станах и отидох до вратата. Разбира се, там нямаше никого, но тя беше полуотворена. Попитах Десанка дали тя е оставила вратата отворена. В просъница ми промърмори, че не си спомня и да съм се връщал в леглото. На следващата сутрин братовчедката Миляна беше станала рано и ни беше направила закуска. Докато дъвчех храната, я гледах внимателно и се опитвах да открия нещо странно в очите й. Зениците й мълчаха, но знаех, че крият нещо зад черната си бездна.

  Десанка форсира заставата  и за безпрецедентните десет минути се озовахме пред театъра. Днес беше последната репетиция  за тазвечершното представление. Грабнах едно кафе от барманката Любица, с която вече бяхме установили дружески отношения, след като Десанка ме представи като нейн любовник. Любица ми правеше безплатно кафета, а аз й се отплащах, като й носех цветя от двора нa къщата. Седнах отново на последния ред. Режисьорът бе някакъв впиянчен субект, който дъхаше на виняк от десет метра. Викаше ми "българчето". Забелязвайки ме и днес, пак ме поздрави по този си тертип. Репетицията започна с един час закъснение, защото на главния герой от представлението му се родил през нощта син. Вдигаха се наздравици за новия член на трупата, както се изрази режисьора,  и така, докато не опразниха бутилката, която донесе щастливия баща. Десанка ми прошепна, че довечера след премиерата ще има купон в мазето на театъра, където имало бар за такива цели. Под въздействието на алкохола репетицията мина много гладко.

  Дойде и часът на представлението. Аз се разходих до центъра и купих една симпатична кошница с цветя. Открих и страхотен сутиен за Десанка, който бях решил да й подаря вечерта, когато се приберем.  Любица ме вкара през служебния вход и ме настани в една претъпкана странични ложа. По-късно разбрах, че тя е за роднините на актьорите. Постановката мина при небивал успех, а Десанка предизвика фурор с играта си. Уви, нейната героиня умря в края на постановката, но това още повече й придаде чар. Три пъти се вдига завесата и публиката неистово аплодираше актьорите. Директорът поздрави младия баща и трупата. Зачетоха се поздравителни писма. Най-сетне и аз се реших да поднеса кошницата на Десанка. Успях да намеря някакво въже, в което да се спъна и малко оставаше да се пльосна на сцената. Режисьорът спаси моята скромна чест, като ме подхвана с ръка и някак си излязох от положение. Подадох кошницата и почервенял от срам се върнах в ложата.

  Мазето се оказа страхотно обзаведен бар, чиято цел беше да се напиваш почти без пари. Естествено достъпът бе ограничен  само за актьорите и техните близки. Реших да пия внимателно, за да не се напия бързо. Десанка ме въртеше на някакъв импровизиран дансинг, а Любица ми навираше коктейли, които твърдеше, че никога не съм пил и щяла да се обиди, ако й откажа. По едно време режисьорът засвири на китара. Изпънението му беше отлично и все повече започна да ми се издига в очите. Любица ме осведоми, че сина му загинал в автомобилна катастрофа и тогава той започнал да пие.
Към три сутрината си тръгнахме пеша. Десанка пееше, а аз я придържах, за да не се строполи. Клатушкайки се и пелтечейки, най-сетне се добрахме до дома.
Легнахме си. Разопаковах скъпия сутиен и й го премерих. Бях уцелил номера. Хареса й. Мисля си, че това я възбуди неудържимо. Разбрах, че Десанка твърдо е решила да ме прелъсти и няма да заспи, докато не се успокои. Подкарах я в полусънен ритъм, а тя стенеше като истинска актриса в порнофилм. Утрото пускаше сивкави парцали през неспуснатите пердета, въздухът миришеше на цветя, а талантливи птички се надпреврваха да изпъняват арии от опери. Помислих си, че това сигурно е щастието. Правиш любов и слушаш птичките, а ноздрите ти се пълнят с цветни аромати.
Изведнъж  се обърнах към вратата. Очите бяха пак там, но този път в стаята бе значително по-светло и успях да различа и човешка фигура.

  Събудих се късно сутринта с тежка глава и болезнено сухо гърло. Чувах гласа на Десанка от кухнята. Обясняваше на Миряна колко жесток бил купона снощи и я укоряваше, че не е дошла. Зениците на Миляна отново бяха тъмна бездна, в която се криеше нещо, което аз исках да намеря. Знаех, че тя знае, че аз знам.
Миляна беше преживяла преди пет години тежък развод. Мъжът й се напивал, ревнувал я до смърт и често я биел. След развода тя избягала от столицата в родния град, за да се скрие от него. Предполагам, че сега беше дошла в къщата на Десанка, защото се страхуваше да живее сама. Съжалявах я и не исках да говоря с Десанка за нощните й визити в нашата стая. Реших да не предприемам нищо и да оставя нещата да се разрешат от само себе си. 

  Изминаха шест месеца от моето пристигане в Ниш. Успявах някак си да удължавам отпуската, докато се чудех дали съвсем да не се откажа от работата си в България. Бях директор на една абсурдна държавна институция, за чието съществуване знаех само аз и моята секретарка и може би още един или двама човека в София. Ежемесечно получвах заплата за правене почти на нищо. Най-сериозни услия на работното си място полагах, за да издържа секретарката си, която ми действаше зле на нервите. Не можех да я уволня, защото имаше тежка финансова ситуация вкъщи и изхранваше мъж и две деца. Отсъствието ми от работа през тези шест месеца не бе забелязано от никого. Един път седмично й се обаждах, за да проверя да не е напрaвила някоя глупост и да я инструктирам какво да прави, за да остане нашата малка институцийка незабелязана от никого и да продължим да получваме заплатата си.
Това положение обаче ми тежеше, защото по душа съм честен човек и не обичам да лъжа. Не обичам и безсмислието, а в тази ситация виждах себе си в клопката на лишена от смисъл пародия. Обмислях как да се откажа от тази работа, а да не повлека последици за секретарката, която би била моментално уволнена поради безкрайна некадърност от новопристигналия директор.   Същевременно безметежният ни живот с Десанка се въртеше около театъра, нощните пиянски купони и разюздан секс под наблюдението на Миляна, която вече бе по-внимателна и не влизаше в стаята, а гледаше през леко открехнатата врата, която аз умишлено не затварях, за да я улесня в тези й занимания.
  Един ден Десанка ми каза, че ще ходи на лекар и ще отсъства от репетиции. Отказа решително на предложението ми да я придружа.
 Останах сам в къщата с Миляна. Затворих се в спалнята с бутилка уиски и пакет цигари. Не бяха минали и десет минути, когато на вратата се почука. Миляна влезе с две кафета и седна до мен. Интересно ми беше да разбера какво цели и напълних една чаша с уиски и за нея, за да й развържа езика. Говорихме си за нейната работа в книжарницата, за моя живот преди да дойда в Ниш, за Десанка и световната екология, глобалното затопляне и изчезващите животински видове. Усещах, че иска нещо да ми каже, но не се решаваше да изплюе камъчето. Преди да излезе от стаята, когато чу стъпките на Десанка по пътеката в двора, Миляна ми каза нещо, което ме озадачи извънредно. Каза, че винаги съм можел да разчитам на нея, ако нещо се случи и да не я забравям, защото тя много ме ценяла.

  През нощта Десанка не поиска да правим секс, а тъмната ивица на открехнатата врата остана пуста. Попитах я дали всичко е наред и как е минала визитата у лекаря. Отговори ми, че нещата са супер, но  била изморена  и искала да спи.
От следващия ден Десанка започна да се държи хладно и да ме избягва. Не ме взимаше с нея на репетиции. Не ходехме на пиянски купони, почти не говорехме. Рядко правехме секс, а когато все пак се любехме, то беше вяло и според мен симулираше оргазъм, за да приключим по-бързо. Забелязах, че често се затварят с Миляна в нейната стая и си говорят шепнешком. Излизаха сами и ги нямаше по цял ден, а когато се връщаха пак се затваряха и си шепнеха.
Реших, че така не може да продължава и един ден настоях пред Десанка да си поговорим сериозно. Усетих, че тя чакаше точно това. Каза ми, че вече не ме обича и иска да се разделим. Отрече решително да има някой друг. Искала да остане сама, защото се чувствала пристисната и не можела да диша, когато сме заедно.
През нощта спах в кухнята. Не можах да затворя очи цяла нощ. Диванчето беше тясно и твърдо, а душата ми се гърчеше от болка и недоумение. По едно време вратата тихо се отвори. Познах бялата нощница на Миляна. Тя пристъпи близо до дивана и спря. Престорих се, че спя дълбоко и се опитах да дишам равномерно. Не знам колко е стояла така. По някое време съм задрямал и  в просъница усетих, че ми оправя завивката.

  На сутринта станах рано и без да се сбогувам с никого си тръгнах.

   Първите седмици ми беше много тежко и мислех, че ще полудея. След месец реших, че повече не може така. Подадох оставка . Секретарката почти се разплака. Аз също бях станал много сантиментален и я прегърнах на раздяла.
Започнах нова работа и работех от сутрин до вечер, за да не мисля.  Намерих една колежка, с която си помагахме в самотните вечери. Проблемът беше, че когато я чуках, пред очите ми винаги излизаше лицето на Десанка. Не можех да го прогоня. Поне не през първата година.

  Бързо се изнизаха пет години и аз вече почти не си спомнях нищо от миналото си. Живеех сам и открих,ч е съм доволен от самотата си. Доволен бях от белите нишки в косата си, от новата бръчка на челото си, от сутрешната чикия, която ме зареждаше с енергия за предстоящия  ден.
Мислех в сегашно време. За бъдещето не се сещах.

Вървях по тротоара и гледах хората с лека усмивка и безметежна душа. В офиса искаха да ме набутат да бъда шеф, но категорично отказах, защото исках да работя.
Спях дълбоко и рядко сънувах.

  Една сутрин телефонът иззвъня пронизително. Стреснах се и си разлях кафето. Тлъста муха веднага се лепна  на масата и лакомо засмука подсладения кофеин. Вдигнах слушалката. Миляна! Мозъкът ми отказа послушание и не искаше да пробие сладката пелена на мъгливата забрава. Миляна! - пак ми изкрещя слушалката. Трябвало да дойда в Ниш, колкото се може по-бързо. Важно било. Затворих телефона и посегнах към чашката. След третото уиски се обадих в офиса и казах, че съм болен. Вечерта слязох на гарата в Ниш. Брадясъл таксиджия, който беше ветеран от не знам си коя война, ме закара за двеста динара до къщата. В двора на пейката седеше Миляна. Не беше се променила ни най-малко. Пред нея чернокосо момченце в син анцуг  риташе топка. Тя му се караше  да внимава да не смачка цветята. Понечих да отворя вратата. Сърцето ми се сви и лед окова гърдите ми. На градинската врата имаше некролог със снимката на Десанка. С треперещи крака седнах на пейката. Разплаках се. Миляна ме прегърна и започна да глади прошарената ми коса. Момченцето риташе топката  и се смееше безгрижно.
Влязхоме в къщата. Хиляди спомени нахлуха като ураган в главата ми. Миляна ми наля голяма чаша ракия. Седнахме на масата. Гледах я безсмислено и инстинктивно потърсих ръката й. Хванах я и я държах здраво, за да не изгубя контакт с реалността. Тир помел преди два месеца  старата застава на Десанка, когато отивала да вземе малкия Алeксандър от детската градина. Сега тя се грижела за него. Мислела да го осинови. Попитах я къде е баща му. Миляна ми наля още една чаша ракия и настоя да я изпия. Изпих я и усетих, че мозъкът ми заработва нормално. Сърцето се отпусна и ледът се стопи. Отговори ми, че Александър е на четири години и четири месеца и се е родил седем месеца след като съм си тръгнал.

  След това не помня какво се е случи. Сигурно съм умрял.

  Два месеца по-късно заминахме с Миляна и Александър за
Австрия, където тя имаше брат. Оженихме се набързо. Брат й ми намери работа и скоро се  установихме в едно малко селце в планината. Нощем, когато се любехме, гледах големите й очи и се опитвах да разгадая тайната им.
  Мина година преди  тя да ми разкаже всичко. Десанка много искала да има дете. Аз съм бил подходящия за тази цел и тя ме избрала, за да забременее. После вече съм й бил ненужен. Миляна се опитвала да я разубеди, но Десанка била твърдо решена да скъса с мен, когато разбрала, че е бременна. Заплашила я да не говори нищо пред мен, защото това щялo да бъде края на отношенията им. 

  Понякога нощем се събуждам и усещам тежестта на главата на жена си на гърдите си. Не мога да заспя дълго време. Погледът ми инстинктивно се насочва към обгърнатата в мрак врата и там виждам две очи, които гледат към нас. Внимателно отмествам главата й и отивам към вратата. Тя е леко открехната. Сигурно Миляна не я е затворила. Влизам в детската и се приближавам към леглото. Стоя дълго време в средата на стаята и гледам Алкесандър. Когато краката ми замръзнат се връщам в леглото, свивам се до топлото тяло на жена си и заспивам.

Можете ли да ми подпишете и подарите вашият сборник с разкази ?
Вие сте същински Чудомир!

...Интересен разказ, с интересен край...Всяка връзка с действителни лица и събития е случайна :)

"Можете ли да ми подпишете и подарите вашият сборник с разкази ?"
Разбира се. Но част от разказите ще бъдат отпечатани чак през лятото. За всеки случай може да оставите адрес за контакт.