В детската градина обичах да ловя бръмбари. Затварях ги в шепички и слушах какво ми говорят. Повечето хора смятаха, че те само издават жужащ звук, но това не  беше истина. С годините ухото на възрастните престaва да разбира езика на насекомите, цветята, животните и птиците. Всъщност ухото на възрастните не разбира какво му говорят и другите възрастни, но това е друга тема. За това последното вината определнo може да бъде хвърлена на бързия и дълъг език, който не позволява на ухото да регистрира чуждите звуци в стремежа си да създаде колкото се може повече свои.

Спомен първи

   Един игрив следобед учителките пак ни сложиха да спим. Трудна задача с оглед на тогавашното ми възприемане на следобедното спане като ужасно губене на времето. За справяне с лепкавите два часа, през които бяхме приковани към леглата, винаги си правехме компания с някой бръмбар.
Този следобед вниманието ми  бе привлечено от споменаването на моето име от другарката Маринова.

- Видех на Малин баба му да се качва пак в колата на оня от Вейкато*. Оня ма, Пепо, не се ли сещаш, дето го видехме там на спирката, като чакахме рейса. Да, тоя. Той нали си има жена и две дъщери. Ама его на, любовник, и то от дълго време. Даже се не крият. Оня мъжа й се праи, че не разбира. Чудно семейство са тия.

Тук влезе лелката и разговорът беше прекъснат. След малко, когато бе възобновен, нишката беше изтървана и темата  сменена. Бръмбарът ме гледаше разбиращо и ми каза : "Ти още не знаеш какво означава любовник, но един ден ще разбереш. Не е много лошо нещо, но трябва добре да бъде скрито Иначе може да стане лошо." Запомних разговора и думите му. След десетина години наистина разбрах значението на тази дума, но от това не ме напусна неясното чувство на някакъв срам, което се загнези в оня следобед в детския ми мозък.

Спомен втори

   Една сутрин с Мая се разбрахме почти без думи  да се срещнем следобeда, докато другите спят, в тоалетната и да си показваме един на друг онези работи в гащите ни. През целия ден тръпнех в очакване да видя на Мая пишката. Постепенно обаче започна да ме обзема панически страх, че ще трябва и тя да види моята. Усещах физическа болка при мисълта, че ще й разкрия моята тайна. Когато си легнахамe за следобедния сън, бръмбара ме посъветва да отложа контактите с момичетата за едно петнaйсетина години. "Вярвай ми, колкото по-късно покажеш пишката си, толкова по-спокoен и щастлив ще си". И аз го послушах. Оставих горката Мая да ме чака целия следобед в тоалетната, а аз се правех, че спя, като се завих през глава с чаршафа. Минаха точно петнайсет години от този следобед, когато за първи път показах пишката си на жена. Хубаво беше, но дали трябваше да го правя толкова рано и да посветя момичетата в моята тайна. Дали не загубих нещо? Този въпрос ме мъчи и до ден днешен, когато си я показвам на на някоя жена.

Спомен трети

   Знаех си, че не трябва да спя през тези мъчителни следобеди. Един единствен път се предадох и заспах. Когато станахме, вече не можех да си открия сините шорти. Търсих ги навсякъде, но без резултат. За беда бръмбара отсъстваше днес. Имаше си някаква важна работа с една бръмбарка и не можа да ми помогне. Трябваше да се опитвам до вечерта да си прикривм долните гащи с престилката, която почти успешно вършеше тази работа. Предполгам някой ми беше откраднал или скрил някъде шортите, които така и не се откриха. Вечерта баба ми дойде да ме прибере  и се прибрах до блока ни по бели гащи. Добре че живеехме наблизо. Оттогава винаги си крия дрехите, когато спя. Или заключвам вратата на спалнята. Не се знае кога пакостливото духче пак може да ме остави, не дай си боже, даже по без гащи.

Спомен четвърти

   Веднъж реших да избягам от градината. Не можех вече да понасям децата в групата си. Бяха ужасно нахални и глупави. Учителките не им отсъпваха в тези добродетели. Едва издържах кривия нос и стиснатите устни на другарката Маринова, същата която беше посветена в тайната на баба ми. За бръмбара не беше проблем. Аз обаче  бая се изпотих, докато се промуша между двата огънати железни пръта в оградата.  Обиколихме целия квартал. Минахме през леля Зоя в хлебарницата, отбихме се при леля Цура в рибарския магазин, спряхме във фризорския салон при кака Петя, погледнахме и в плод и зеленчука при леля Марги. И тъкмо тържествено вървяхме към тотопункта, когато съзрях двамата гамена на групата. Вървяха заплашително и гордо. Оприличих ги на шериф и неговия помощник, на които им липсваше само ласото, с което да бъда заловен. В очите им се четеше справедлив гняв и решимост за справяне с досадните дребни душици, дръзнали да  нарушат на закона. Бръмбарът успя да им се измъкне. Отворих ръка и го пуснах, а той се стрелна нагоре в небето. Виждах го как кръжи над нас. Не успя по никакъв начин да ми помогне.  В крайна сметка бях брутално повален на земята, а ръцете ми извити отзад. Под конвой бях отведен обратно в градината при черноманестата другарка Маринова. От яд и злоба лицето й беше съвсем почерняло. Заплашваше ме и ми се караше, но аз нищо не чувах. Умирах от срам при мисълта, че всички са видяли моето позорно арестуване и отвеждането ми от шерифа и неговия помощник. Те двамата гледаха високомерно и с чувство на доволство от добре свършената работа. Отсега нататък бях наясно, че ще бъда следен от тяхното зорко око и че следващия път няма да се поколебаят да ме застрелят без дори да слизат от конете си.

Спомен пети

   Въпреки крясъците ма моя бръмбар, веднъж, когато си тръгвах от детската градина, отворих шкафчето на едно момче от групата ми, чиято играчка автомобил ми беше много харесала. Бръмбара ми викаше да не се правя на глупак и че ще съжалявам, но я взех проклетата количка. На следващия ден майка ми я върна, а за ме остана поредната порция срам и укоризнения поглед на бръмбара, който ми казваше " А не ти ли казвах, че така ще стане!". Това беше и първият ми урок по некражба. Години по-късно щях да си открадна красива лъжичка от едно кафене, а тази количка щеше да ме  застигне в съня ми същата вечер. Явно не ставам за крадец. Калпава ми е психиката.

Спомен шести

   Удар в корема. По съвет на бръмбара, който реши да ме прави човек, реших, че ще се противопоставя на грубияните в групата си и издебнах един от тях. Усмихнах му се и най-неочаквано за самия него му забих мощен юмрук в корема. Той се преви, падна на земята и зави от болка. Или беше роден актьор или наистина го бях ударил прекалено силно. Другарката, друг път не откликваща, когато мен ме бият, този път изникна сякаш изпод земята, наказа ме и ме порица пред всички. Срамът отново ми се изкиска злобно в лицето. Бръмбара се спотаи и една седмица не говореше. Не му бях сърдит. Просто бях уцелил кофти момент за атака. Но пък разбрах, че и за побойник не ставам.

Спомен седми

   Удар от момиче. Ето това не го бях очаквал. Всички дърпаха плитките на момичетата. Реших и аз да дръпна веднъж. Обърна се оная ми ти ламя и ми заши един през носа. Потече кръв естествено. Успях да се скрия. Изтрих си кръвта. Оттеглих се в ъгъла на ринга и загледах безпомощно в чехлите си. Тогавa разбрах, че и жените бият.  Учителката я нямаше, а може би и за добро. Оттогава избягвам жени с опашки, плитки и въобще с много дълги коси. Бръмара от коси нищо не разбираше и не можеше да ме посъветва нищо. Само измърмори, че жените никой не можело да ги разбера и да съм запомнел това. След години щях да разбера смисъла на неговите думи.

Спомен осми

   През този ден не се бях случили никакви гадости, с изключение на тормоза със следобедното спане. На излизане от градината майка ми ми каза, че се родило дете на вуйчо ми. Това означаваше, че ще имам братовчед. С бръмбара се спогледахме и сякаш и за двама ни стана чудно как някой може да се роди просто ей така, докато ние сме на детска градина. Тогава започнах да разбирам, че дори когато съм на градина, из света се случваха различни интересни неща, за които не съм имал и понятие, че могат да се случат. Усмихнах се на бръмбара. Той ми разказа как му се родили и на него двайсет братя, но десет от тях били прегазени от обувката на някакъв завеян пенсионер. Надявах се, че детето на вуйчо ми да е достатъчно голямо, че да го забележи този пенсионер и да не го стъпка. Все пак моят бръмбар е имал късмет, че са му останали десет братя. Аз с този един братовчед съм за никъде. Дано го опазят.

  После започнах училище и забравих как се говори езика на бръмбара. Той ми жужеше, опитваше се да ми каже нещо, но аз упорито не го разбирах. След известно време спрях и да се опивам да го разбера. Една сутрин осъзнах, че него го няма. Кога си беше тръгнал така и не можах да разбера.


 *бел.авт.  ВИК