Счетоводителят Иларионов има хубава и младичка женичка. Той е с тринадесет години по-възрастен от нея. Не би могло да се каже, че е красавец. Не е нито богат, но не е пък и беден. Достойнствата му са пословичната педантичност и упоритото трудолюбиe.  Спазването на благоприличие пред общественото мнение е негово кредо, което го изведе след дълги години на упорит труд до положението на главен счетоводител  във фирмата. Той не обичаше шумните забавления, но за да спази обществено приличие, винаги посещаваше организираните от фирмата забави по повод Нова година.

  Хубавичката си и засукана женичка той намери в едно влашко село по време на поредното служебно пътуване. Иларионов е човек отговорен и пестелив по отношение на публичното изразяване на емоции, но когато той срещна бъдещата си другарка, дори в неговото счетоводителско сърце припламна едно пламъче, което дотогава му бе непознато. Общественото мнение за такива хора като него е, че те не изпитват чувства, обаче това е крайно невярно. В израз на зародилото се чувство Иларионов подари на Анчето красива бяла роза и поиска с доста заекване и хъмкане нейната прелестна ръчичка.
Игривото сърчице на Анчето се изпълни с радост при това предложение. Иска ни се кажем, че това бе любов, но няма да е честно спрямо читателя, когото безкрайно уважаваме за смелостта и търпението да отдели от времето си, за да чете за никому неизвестния и безличен Иларионов и съпругата му. И за да бъдем в унисон с правдата, трябва да признаем за отдавнашната мечта на Анчето да иде в големия град и да живее по градскому , да ходи на кафе в шикозни заведения и да се облича с красиви и модни дрехи. 
 
Венчавката бе насрочена за следващия месец. На нея не липсваше нищо. Иларионов събираше от доста време пари за подобно тържествено събитие и със събраната сума той се разпореди доста разумно и удачно. Не може да се каже, че събитието бе прекалено помпозно, нито че бе оскъдно. То бе такова, каквото го бе предвидил Иларионов в своите графи и сметки, в които бе разчертано и обозначено всичко. Църковният обред премина мило и задушевно, като поп Спиридон едва доловимо дъхаше на вино и видимо бе трезв като кукуряк. Той води церемонията с истински професионализъм и отговорност. В очите на мнозина от присъстващите се появиха дори сълзи на умиление. Последвалата гощавка в ресторанта на хотел "Европа" събра близките и колегите на Иларинов. От село дойдоха майката, бащата на Анчето и тримата й братя. Спокойното тържество можеше да протeче и докрай спокойно, ако братята на Анчето не бяха се сбили поради повечкото вино, което изпиха. Но с навременната намесата на колегите на Иларионов братята бяха успокоени, като впоследствие задрямаха на столовете си и не обезпокоиха повече тържеството. В редки случаи единствено силно изхъркване издаваше тяхното присъствие.

    Първата брачна нощ на новото семейство премина без инциденти. Родителите на Иларионов пристигнаха с файтон рано сутрината, за да поздравят младоженците. Докато баща му омайваше сънливите младоженци в гостната и дегустираше благата ракия, майката се прокрадна в спалнята и обследва детайлно спалното бельо, което тя и благоверния й съпруг бяха подарили на младоженците. Откривайки по средата на чаршафа едно червено петно с големината на орех, тя плесна тихичко с ръце и със сдържана усмивка се върна в гостната, където нейния съпруг вече подкарваше песен, очевидно стимулиран от омайното въздействие на благата ракия.

   Анчето не бе обдарена със солидни познания и висок ум, но практичността на селското възпитание й доставяше това, което не й бе дало училището. Съобразявайки своето положение, тя предварително бе подготвила малко шишенце с кръвта от заклания петел, който майка й бе донесла от село. В нощта, когато след краткото любовно общение, изтощеният й съпруг се унесе в твърд подкрепителен сън, тя изля шишенцето на снежнобялата постеля.
Виждайки връщането на свекърва си от спалнята, Анчето леко се усмихна и се сгуши срамежливо в прегръдката на щастливия Иларионов.

  Спазването на приличието и обществените закони, които изискваха невестата да се покаже в честността си, напълно задоволиха и възрадваха душата на счетоводителя. Той сам се убеждаваше в правилността на своя избор да си вземе невеста от село, където нравите все още не бяха в такъв упадък, както вече се бе случило в града.

  Младото семейство поведе порядъчен и нормиран живот. Иларинов ходеше на работа и стриктно изпълняваше своите задължения на главен счетоводител. Анчето се грижеше за  дома и осъществяваше своите планове. Тя поднови своя гардероб. Посети модни шивачки, купи си няколко чифта нови и модни обувки, три шапки, френски парфюми. Парите взимаше от Иларионов, който даваше под нейно давление и внушение, че такива дрехи са й необходими, за да не излага в града своя мъж и главен счетоводител. Споменаването на общественото мнение и запазването на доброто име винаги намираха отклик в подредената и графично разпределена душа на Иларионов.
 
   Така измина година в кротко семейно щастие и радостни недели, в които младото семейство пиеше кафе в шикозното кафене на хотел " Булевард" и вечеряше в модния ресторант на Розсипала, който се помещаваше на централната улица Александровска. Фирмата се развиваше добре и Иларионов взимаше все по-висока заплата.Той започна внимателно да следи борсата и с помощта на вродения си усет за благоразумие и премереност твърде скоро се сдоби със славата на специалист и в тази област. Това, освен признание и повишение в службата, му носеше и солидни допълнителни приходи, които скоро надвишиха многократно тези от заплата му във фирмата. Техен разпределител обаче вече не бе самия той, а неговата оправна женичка. Разбира се, тя му даваше усещането, че той решава и има последната дума.    Все по-ловко спекулираше с неговата боязън за доброто име и общественото мнение и в тяхно име успяваше да прокара и най-претенциозните свои идеи.
Иларионови ходеха в чужбина, посещаваха столицата, ходеха на театър, концерти, балове. Къщата на село бе ремонтирана и веднъж месечно те посещаваха дома на родителите на Анчето. Братята й не пропускаха възможността да се сбият или скарат пред своя зет, но бързо биваха усмирявани от сестра си, която ги даряваше я с нови ботуши, я с нов кожух или риза. Иларионов дори започна да се гордее със своите постъпления спрямо семейството на жена си. В неговите очи обществото оценяваше положително  жестовете на добрина, които той проявяваше към тях. Усмихваше се загадъчно и задоволство затопляше неговото душевно счетоводство.

   Втората година от съвместния им пълноценен живот донесе неочаквано сериозен повод за безпокойство у Анчето. Тя забелязваше питащите очи на свекърва си, които ако можеха да говорят, биха задали въпроса - " Наред ли е всичко? Да не си ялова? Кога ще дариш сина ни с дете?". Въпрос на време бе питащият поглед да бъде заменен с директни въпроси. А директните въпроси бързо ще подкопаят нейната позиция спрямо Илиарионов, който ще се уплаши за общественото мнение и доброто си име.
Неотдавна в града бе разквартирувана нова военна част. Пристигането на новите офицери стана тема на разговорите в дамските кръгове и поръчките при модните шивачи се утроиха. Анчето също си поръча нова рокля. Избра си нова шапка, ръкавици и обувки. Баловете във военния клуб станаха обект на специално внимание на по-богатите граждани, като Иларионови също не бяха подминати от този ентусиазъм. Там се уреждаха благотворителни аукциони и присъствието на тях бе важна част от от поддържането на доброто име сред гражданството.
Иларионов не бе много танцувален тип и често се отделяше в бюфета или с някой общински съветник, или с адвокат Балушев, понякога дори със самия кмет. Там господата се отдаваха на сложни разговори за финансови операции и борсови прогнози.

   През това време Анчето скучаеше и гледаше безцелно към танцуващите двойки. Естествено, бдителното око на доблестния българския офицер не би пропуснало да забележи скучаещо дамско сърце и тук се намеси в нашата история младичкия офицер Стойчевски. Левент, с изрядно чиста и изгладена униформа, добре поддържана брада и безупречни мустачки, той можеше да мине за красавец. Стойчевски покани Анчето на танц. Тя кокетно се засуети и отговори, че трябва да поиска разрешение от мъжа си. Придружена от младия офицер, тя посети бюфета, където Иларионов пиеше шампанско с директора на градския клон на Популярна банка. Иларионов одобри и даде своето разрешение офицер Стойчевски да покани на танц неговата съпруга и продължи своя преинтригуващ разговор с дребничкия плешив директор за световната цена на златото.

   От този ден те не пропускаха бал във военния клуб, а офицер Стойчевски се превърна в своего рода избавител на Иларионов от необходимостта да танцува до премала. Той удостояваше паркета на залата с няколко валса и след това се оттегляше в бюфета, а Стойчевски поемаше Анчето във вихъра на следващия танц.

  Иларионов започна да ходи често в командировки до столицата, като сред определени кръгове се заговори, че се готвела прoмяна в ръководството на фирмата и самия той щял да бъде новия директор. Други пък стигаха до там, че го лансираха за кмет, а защо не и депутат.

   Така се случи, както впрочем често се случва в живота, че от една своя командировка той се върна ден по-рано.
Той влезе тихо в дома си. Реши да изненада жена си с букет бели рози и с новината, че му е предложено да поеме ръководството на фирмата. Приближи се към спалнята и понечи да отвори вратата.  Усмивката слезе от лицето в петите му. Пред вратите на спалнята имаше чифт офицерски ботуши. Той отвори вратите внимателно и се приближи на пръсти до леглото. Там като две гълъбчета сладко спяха неговата Анчето и офицер Стойчевски. Иларионов се замисли какво да направи. Имаше две решения: да обяви дуел на офицера или да напъди неверната си жена на село. Той излезе от стаята и притвори вратата. Постави букета рози в единия ботуш на Стойчевски и излезе от дома. Отиде в ресторанта на на Розсипала и си поръча ракия.

  Иларинов пиеше вече втора бутилка. Ракията запалваше неговото гърло, а после бунтуваше сърцето му. Накрая го избиваше на плач и хлипове. По едно време той прегърна бутилката и започна да я гали.
Някъде след полунощ вратата на ресторанта се отвори и към келнера се запъти някакъв куриер със синя фуражка. Той го попита нещо, в отговор на което келнерът посочи към Иларионов. Куриерът се приближи към масата и му предаде писмо.
Пияният Иларионов с почуда раздра плика и разгъна листа. Буквите играеха пред очите му и измина време, докато се успокоят и заемат полагаемото им се място. Тогавa той засрича шепнешком " - Скъпи, съпруже! Това, което видя днес, не е истина! Върни се вкъщи. Твоя Анчето".

   Той прибра писмото в джоба на палтото си и стана от масата си. Олюлявайки се, излезе на улица "Александровска" и си поръча файтон.
- Карай към къщи - нареди той.
- Разбрано, г-н Иларионов - отговори му възрастният файтонджия и шибна по задницата сънливото си конче, което се разбуди и препусна по празната улица.

   След девет месеца Анчето роди красиво момченце.  Свекървата й дойде да помага в първите седмици на младата родилка.
 Една вечер Иларионов се прибра видимо щастлив и влезе при майка си и жена си с бутилка шампанско.
- Най-сетне стана. Пред вас стои кой? А, кой? -хехехе - смеше се Иларионов. - Новият кмеееет.
- Браво, браво - възкликнаха в един глас двете жени.
- Виж го, виж го, маме - развълнувана, майка му държеше бебето и му го подаваше. - Одрал ти е кожата. Същият е като тебе, кога ти се роди.
- Да-а. Нали! - подхвана Иларионов малкото същество и се вгледа съсредоточено в личицето му.