Слънцето погъделичка клепачите на отец Поликарп. Той опита да се скрие под чаршафа, но слънчевите лъчи с ловки пръсти повдигнаха завивката и пропълзяха по неговата гладка и розовееща кожа. Като малки мравки те се прокраднаха ловко от палеца на десния му крак, спряха на пъпа му, после сякаш се зачудиха накъде да поемат и след кратко колебание се устремиха по посока голямата глава, която имаше форма на зряла тиква. Там пак откриха клепачите и се подпъхнаха под големите черни мигли, за да дадат на отец Поликарп да разбере, че няма да го оставят да дреме блажено. С леко раздразнение, но и усещане за сладост от дълбокия и отморяващ сън, който го бе споходил през отминалата нощ, той отметна чаршафа и седна на леглото. Постави голите си нозе на дъсчения под и усети нещо зърнесто, което полепна по стъпалата му. След кратко, но задълбочено изследване той установи, че това е захар. Сигурно отец Иван бе разсипал захарницата, когато предишната вечер му донесе от своята нова билкова отвара за добър сън. Отец Поликарп страдаше от безсъние и без билковите отвари не успяваше да заспи. Особено тежко бе неговото безсъние през безкрайните зимни нощи. Със снощната отвара обаче отец Иван бе надминал себе си и тя му донесе необикновено блажен и дълбок сън.  Нахлузи своите летни чехли и се запъти към дебелата дъбова врата, която отделяше стаята му от верандата на свещеническото общежитие. Натисна бравата от ковано желязо и вратата изскърца протяжно. Свеж утринен въздух се втурна в стаята и го блъсна в ноздрите с ухания на градински цветя, сред които най-силно се открояваше аромата на рози. Отец Поликарп подаде чорлава глава през пролуката на вратата и за миг му се стори, че някаква сянка претича през верандата. После сянката затопурка по стълбите към първия етаж. Той понечи да обуе своите обувки, които неизменно оставяше на верандата и с изненада откри, че мястото, където снощи ги бе оставил, сега стоеше пусто. Изшляпа с чехли до балюстрадата на верандата и викна подир сянката, която вече беше долу в градината: ” Стой, ще стрелям!”. Учуди се сам защо реши, че ще стреля и с какво. Сянката за миг спря , погледна нагоре и като видя полуголия мъж с футболни шорти и с чорлавата глава, хвърли нещо в розовия храст и пак побягна към оградата, която разделяше градината на общежитията от гробищата и пътя за циганския махала. Покатери се по нея и увисна на самия и връх, като безпомощно размахваше ръце и крака в всички посоки. Отец Поликарп се затича с бързината, която му позволяваха неговите кожени чехли и след минута се озова пред оградата и сянката, която вече се бе укротила и само висеше с главата надолу. Сянката се преобрази в циганчето Кико, което гледаше уплашено с големите си черни очи. Главата му висеше безпомощно, а мръсното личице беше се залепило за мрежата, като носа му се бе проврял през една от дупките на телената ограда. Гащите на Кико се бяха закачили за единия от бетонните стълбове, които придържаха мрежата. Погледите на двамата се срещнаха почти на една и съща височина, само дето отеца гледаше отгоре надолу, а Кико отдолу нагоре. Отец Поликарп се върна към розовия храст, наведе се под ухаещите бели рози и намери едната своя обувка. Обиколи храста и от другата страна, като там откри и втората. После се върна към оградата. Протегна се и хвана Кико за гащите, които бяха сигурно на някой от по-големите му братя. Повдигна го и го откачи от стълба, като Кико продължаваше плахо и безпомощно да маха с ръце и крака във въздуха.
Чудното същество, което се състоеше от полуголия свещеник по спортни гащета на местния футболен клуб и мръсното циганче с големи черни очи се изправи пред вратата на отец Иван, който излезе и дълбокомислено изгледа трофея, носен отец Поликарп. -Дааа – протяжно измърмори той. -Значи ти си ми откраднал сандалите миналата събота. На верандата се появиха отец Сионийй, отец Кирил и отец Краси. -Новите ми маратонки – извика един от тях. -Футболните ми ... – простена отец Краси. -Италианските чехли ...   Отец Поликарп и отец Иван занесоха Кико до голямото дървено корито в средата на градината. Клисарят Климент донесе гореща вода и започна изтезанието. Кико се противеше и ръмжеше, но бързо разбра, че няма да се измъкне от хватката на здравите свещеници. След половин час от коритото излезе едно почти бяло дете. Отец Поликарп го подсуши и го заведе в мензата, където го постави да седне пред масата за закуска. Отец Сионий прочете молитвата и братята започнаха шумно да се хранят. Кико бе нахранен до насита. След всички тези действия се намериха и хубави нови дрехи за Кико, които му паснаха удивително. Старите му големи гащи бяха изгорени поради опасения от бълхи и други паразити. Но това не бе края. Отец Сионий го отведе в черквата за сутрешната служба и го накара да му помага при провеждането й, като не пропусна да му издърпа два-три пъти ушите, когато Кико не внимаваше по време на литургията.              После отец Поликарп заведе Кико при родителите му. Малката къщурка се намираше близо до техните общежития и до сами гробищата. От дупките в стените, които някога са били прозорци, надничаха дузина глави, които се предполага, че бяха братята и сестрите му. Баща му излезе през друга една дупка, на която някога може би е имало врата и се ухили с беззъба уста. “ А, тоа па е краднал, хаахаха – каза той и с непристорено удивление заразглежда новите дрехи и чистотата на Кико сякаш не можеше да го познае.   Отец Поликарп не пропусна за забележи маратонките на Отец Сионий, които сега служеха за чехли на главата на семейството. От къщата наизскачаха и останалите й обитатели, които наобиколиха своя брат и с възхита и нескривана почуда го пипаха и оглеждаха. Отец Поликарп разпозна италианските чехли на отец Кирил, футболните обувки на отец Краси. Тук бяха даже и джапанките на клисаря Климент. Естествено всички тези арткули на обувната промишленост бяха в изключително жалко състояние.  Историята би приключила до тук, ако Кико не бе станал постоянен помощник на отец Поликарп и отец Сионий в литургийте, сватбените церемонии и погребенията. След години му бе издействана стипендия и той бе приет в духовната семинария, която завърши с изключителен успех. После се посвети на свещеничество в същата църква “Свети Седмочисленици” и показа удивително усърдие в божиите дела. Помагаше на безпаричните цигани и веднъж в годината събираше дарения, с които купуваше обувки за най-бедните от тях. Както сами можем да се убедим, обувките явно са били и са останали негово голямо желание и мечта. Наистина неведоми са пътищата Божий. И нали, за да поемем по който и да е път, не е лошо да се запасим с чифт хубави обувки.

Голема работа си градски.

мерси, градски

Много хубава история! Понякога малките жестове правят чудеса. :-)) Колкото до хубавите обувки, те и на мен са ми мания, нищо, че никога не съм ходила боса, ама какво да правиш явно всяка жена откача на дадена тема. Сестра ми пък е луда по парфюмите. А аз си имам само 1, но пък стане ли дума за нови обувки... :-))

С очудване видях този материал - хубав е! Аз съм отец Поликарп и се радвам, че някой е написал разказ за моите обувки, които наистина за малко да ми бъдат откраднати.....

Ах, приятно ми е да се запознаем (макар и през нета). Преди време прочетох във вестник или в myvidin, че са се опитали да ви откраднат обувките и реших да използвам случката, за да напиша нещо. Ествствено, освен идеята за кражбата на обувките, всичко си е моя измислица, така че надявам се да подходите снизходително към моите литературни опити.
поздрави от мен и пожелания за продължаване на същото темпо, с което движите църковните и духовни дела във Видин

Разказът ми хареса. Поздрав!

Много благодаря!