Постинг
18.03.2010 14:51 -
Дунавски импресии
Автор: malart
Категория: Регионални
Прочетен: 1122 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 08.10.2011 17:12
Прочетен: 1122 Коментари: 3 Гласове:
1
Последна промяна: 08.10.2011 17:12
Ако някой ме попита какво ми липсва от България, веднага и без да се замисля бих отговорил Дунава. Не ми липсва домашната ракия, сиренето, шопската салата. И без това те вече не са истински. Не ми липсва цигарения пушек в кафенето, не ми липсват най-красивите жени на света, не ми липсва блудкавото кафе и калта пред блока. Най-силно усещам мъката и празнотата по изгубената река. И въпреки, че живея пак на на река, тя не може да замени онзи тих и бял Дунав, който ме изпълва с мечти и безгрижие.
Любовта си към тази река мога да сравня с тази към жена, която непрекъснато има с какво да ме изненада и възхити. Днес се гмуркам в нейните обятия и забравям за всичко и всички. Отдавам се изцяло на прегръдките й и не искам да я напусна преди да се наситя на нейните докосвания. Утре хвърлям въдицата и неспокоен чакам да ми проговори нежно и отдаде част от своето женско изобили.
Често си в съзнанието ми се редят картини на прането в реката, сушенето на килими и черги на нейния бряг. Разноцветното пране и смеха, смеха на перачките и перачите. Това помня.
Понякога реката сама търси близостта с хората. Излиза от своето корито и тръгва на пътешествие. Хората обаче не разбират нейната самота и не я посрещат със симпатия, а се опитват всячески да я върнат там, където са свикнали да я виждат.
Зимата изпълва Дунава с красотата на ледения си смокинг. Това не е същата река. Това е ледения крал на кралството на приказките. Не е вече прелъстителка с изящно тяло и сини очи, а строг самодържец, който седи на своя трон и управлява своите владения.
Пролетната река е капризна и емоционална. Понякога се отдава изцяло, често се цупи и сърдито отказва да подаде нежната си длан, за да я целуна с възторг. Пълноводието на топящата се ледена фригидност закачливо подсказва, че лошото й настроение ще отмине и отново ще сме двамата заедно с нея. Сядам на брега и търпеливо чакам да ми намигне и след това докосне с прелестно бяло и божествено изваяно ходило.
Лятото изпълва речната душа със звуците на виенски валс и пенливо шампанско. Роклята и се къдри от лекия бриз, който сладострастно се прокрадва покрай глезените й. Звездите са се струпали в меките й и дълги коси, които сияят нежно и галят лицето ми.
Утрешният летен хлад ме подканя да се кача на лодката и да натисна греблата. После да се оставя на течението и да опипвам с очи извивките на водата, нейните неравности и водовъртежи.
Късен следобед е и искам да се кача на кораба и да се да се устремя към близкото румънско пристанищe. След това кораба ще направи завой и ще поеме към видинския бряг. Тогава ще изпия на един дъх вятъра и залязващото слънце, пръските на водата и шума от корабните мотори.
В плитчините циганче мие главата си със сапун. Потапя се и изчезва за миг. Изкарва след това главата си над водата и черна като катран коса проблясва под ласките на залязващото слънце.
Вечерният Дунав е загадъчен и потаен. Носи прохлада и свежест в края на жаркия летен ден. Ако напрегна слух, мога да чуя свистенето на нагорещените камъни, когато до тях се докосват малките речни вълни, които преминаващия в тъмнината шлеп е подкарал към брега подобно на пастир, връщащ стадото си селото след обилната дневна паша. Шлепът отминава и в далечината бледнеят палубните светлини. Внезапно ме обзема тъга по неосъществените пътешествия, за които по детски отново мечтая.
Нощната тишина сякаш покрива реката със звукоизолиращ похлупак. Само отблясъците на Луната в набръчканата водна повърхност дават да се разбере, че там тече пълноводна и жизнена река. Гледам нощен Дунав и не мога да се наситя или досадя. Минават часове, минава нощта, а все ми се струва, че едва сега съм дошъл на речния бряг.
Хоризонтът изсивява, посинява и след малко започва да розовее. Тази смес на сиво, синьо и розово е неповторима и ми се струва, че заради нея си заслужава човек да се роди на дунавския бряг. Иначе животът би бил прекалено и непоносимо безцветен.
Любовта си към тази река мога да сравня с тази към жена, която непрекъснато има с какво да ме изненада и възхити. Днес се гмуркам в нейните обятия и забравям за всичко и всички. Отдавам се изцяло на прегръдките й и не искам да я напусна преди да се наситя на нейните докосвания. Утре хвърлям въдицата и неспокоен чакам да ми проговори нежно и отдаде част от своето женско изобили.
Често си в съзнанието ми се редят картини на прането в реката, сушенето на килими и черги на нейния бряг. Разноцветното пране и смеха, смеха на перачките и перачите. Това помня.
Понякога реката сама търси близостта с хората. Излиза от своето корито и тръгва на пътешествие. Хората обаче не разбират нейната самота и не я посрещат със симпатия, а се опитват всячески да я върнат там, където са свикнали да я виждат.
Зимата изпълва Дунава с красотата на ледения си смокинг. Това не е същата река. Това е ледения крал на кралството на приказките. Не е вече прелъстителка с изящно тяло и сини очи, а строг самодържец, който седи на своя трон и управлява своите владения.
Пролетната река е капризна и емоционална. Понякога се отдава изцяло, често се цупи и сърдито отказва да подаде нежната си длан, за да я целуна с възторг. Пълноводието на топящата се ледена фригидност закачливо подсказва, че лошото й настроение ще отмине и отново ще сме двамата заедно с нея. Сядам на брега и търпеливо чакам да ми намигне и след това докосне с прелестно бяло и божествено изваяно ходило.
Лятото изпълва речната душа със звуците на виенски валс и пенливо шампанско. Роклята и се къдри от лекия бриз, който сладострастно се прокрадва покрай глезените й. Звездите са се струпали в меките й и дълги коси, които сияят нежно и галят лицето ми.
Утрешният летен хлад ме подканя да се кача на лодката и да натисна греблата. После да се оставя на течението и да опипвам с очи извивките на водата, нейните неравности и водовъртежи.
Късен следобед е и искам да се кача на кораба и да се да се устремя към близкото румънско пристанищe. След това кораба ще направи завой и ще поеме към видинския бряг. Тогава ще изпия на един дъх вятъра и залязващото слънце, пръските на водата и шума от корабните мотори.
В плитчините циганче мие главата си със сапун. Потапя се и изчезва за миг. Изкарва след това главата си над водата и черна като катран коса проблясва под ласките на залязващото слънце.
Вечерният Дунав е загадъчен и потаен. Носи прохлада и свежест в края на жаркия летен ден. Ако напрегна слух, мога да чуя свистенето на нагорещените камъни, когато до тях се докосват малките речни вълни, които преминаващия в тъмнината шлеп е подкарал към брега подобно на пастир, връщащ стадото си селото след обилната дневна паша. Шлепът отминава и в далечината бледнеят палубните светлини. Внезапно ме обзема тъга по неосъществените пътешествия, за които по детски отново мечтая.
Нощната тишина сякаш покрива реката със звукоизолиращ похлупак. Само отблясъците на Луната в набръчканата водна повърхност дават да се разбере, че там тече пълноводна и жизнена река. Гледам нощен Дунав и не мога да се наситя или досадя. Минават часове, минава нощта, а все ми се струва, че едва сега съм дошъл на речния бряг.
Хоризонтът изсивява, посинява и след малко започва да розовее. Тази смес на сиво, синьо и розово е неповторима и ми се струва, че заради нея си заслужава човек да се роди на дунавския бряг. Иначе животът би бил прекалено и непоносимо безцветен.
1.
анонимен -
жестоко
21.03.2010 20:14
21.03.2010 20:14
Жестоко. М.трябва да си по масово четен.
цитирай
2.
анонимен -
...ot Voivodata
21.03.2010 21:10
21.03.2010 21:10
Mokroto v nas ni zove...i az imam su6tite misli i terzaniq kato teb...dosta 4esto pri tova
цитирайМоята майка е от село Бяло поле, Видинско. Покрай него минава река Лом, много по-малка от Дунав, но помня добре речния й вълшебен дух. В този ваш край има магия, тъга и красота, които трайно са се заселили в сърцето ми. Всъщност смятам го и за мой край, макар че съм родена и живея доста далеч от него. Там ми е сърцето.
Поздрави за хубавия постинг!
цитирайПоздрави за хубавия постинг!
