Убиват го трима биячи в Москва. Преди четири години. Оттогава бащата търси поръчителя. И има ужасяващи съмнения.

Преводът на тази статия посвещавам на започващата утре в Сочи зимна олимпиада. Имам я в главата си от седем години, но ето че намерих време за нея точно сега, когато светът насочи погледа си към Русия. Всички прилики с България, Турция и други недемократични държави са тъжно логични...

Отвън всичко е бляскаво, гордо. Отвън сладкарско-замъчната кула на университета „Ломоносов” се издига към московското зимно небе, гигантски паметник от съветската ера, останал и до днес научният център на огромната империя, наречена Русия.
Вътре паркетът се скапва. Вътре кабелите висят от големи колкото юмрук дупки в мазилката, а зимният вятър свири през рехавата дървена дограма.
„Рибата се вмирисва от главата, казва Владимир Сухомлин. Това е руска поговорка, която му хрумва всеки път, когато се спъне в издутините по паркета. Гордостта на руската наука се скапва, на никой не му пука, Сухомлин не може да смеле този факт. Както и факта, че са му причинили цялата тази ужасяваща трагедия, точно на него, Владимир Александрович Сухомлин, професор в Държавния Московски университет „М. Ю. Ломоносов”, завеждащ катедрата за информационни технологии, руски патриот.
Някога Сухомлин имал син. Син, с който би се гордял всеки баща. Казвал се Владимир, и понеже и бащата е Владимир, синът бил Владимир Владимирович. Като президента Путин, на когото Владимир се възхищавал. Синът ми беше патриот, казва бащата, той обичаше страната си. Влагаше в нея цялата си енергия, а енергия имаше за десет души. Един ден бащата дошъл в университета, а подът в кабинета му го нямало. Какво правиш тук, попитал бащата сина, когото намерил на колене върху изчезналия под. Махнах скапания паркет, ще ти сложа нов.
Предчувствал ли е синът, че му остава малко време, затова ли е бързал толкова със своя живот?

На три се научил да чете, на 14 реставрирал първия си танк

и изгълтал всички книги на тема война и военна техника, това била страстта му. На 18 бил вече добре обучен програмист, основал компютърна фирма, в същото време следвал в университета на баща си и водел собствени лекции за интернет технологиите.
С този син би се гордяла и всяка страна. През 1998, когато върху Белград падат бомби и Русия е на нож със Запада заради намесата на НАТО, Владимир казва на баща си: Заминавам за Югославия. Помисли добре, отговорил бащата. В Сърбия има достатъчно войници. Ако искаш да помагаш, остани тук, направи го както умееш най-добре. Два дни мислил синът. И отишъл на война. По своя начин. Програмирал страницата serbiya.ru и качил там обобщена цялата информация за югославската война, която можела да бъде полезна за военните – за да може Русия да подкрепи съпротивата срещу НАТО, като открие слабостите на западните съюзници във военните действия. Сътрудник на руските тайни служби след войната споделил, че страницата е била използвана от военните разузнавания на голям брой държави...
Владимир подкрепя също инвазията в Чечня. През 2002 той създава сайта chechnya.ru и събира информация за военното ръководство на разбунтувалите се ислямисти. Скоро става най-авторитетният военен журналист в страната, руските медии редовно се позовават на неговите страници, тайните служби се свързват с него директно и го наемат като съветник. Той е на 23.
Толкова много е останалото след тази последна година, и толкова малко е завършено. Цял куп начинания, полузабравени снимки. Сватбата, Владимир в светлосив костюм, съпругата му Ала в бяла рокля, остават им още шест месеца заедно. Всички интернет страници, започнати през тази последна година бащата се старае да актуализира и до днес. Оттогава е и онова проклето изречение, когато Владимир разказва за дяволския кръг от търговия с оръжие, на който се натъкнал при едно от журналистическите си разследвания:

групировка от руското вътрешно министерство е продавала конфискуваните от застреляните чеченци оръжия обратно на въоръжените бунтовници

Бащата се пошегувал: какво вътрешно министерство е това, което не може да контролира дори собствените си хора. Тогава дори не е подозирал колко безсънни нощи ще последват това изречение.
Ала последна вижда Владимир жив. В онзи студен ден в началото на януари, преди четири години, двамата отиват с колата си до центъра на града. Бизнесмен, когото Владимир не познава, се е обадил по телефона и е помолил за среща. Когато Владимир слиза от колата, моли Ала за всеки случай да му се обажда през 20 минути.
Случилото се после може да бъде реконструирано само от дългия 200 страници протокол от процеса, който ще започне година по-късно пред Московския градски съд. На уговореното за среща място Владимир вижда трима млади мъже. Те го примамват в колата си, слагат му белезници и го закарват на изоставане стротелна площадка в покрайнините на града. Без думи го свалят от колата и го удрят с бейзболна бухалка до момента, в който се превръща в кървава трепереща купчинка плът. После оставят окованата си жертва в снега при минус 11 градуса.
През това време Ала тича като в сън из центъра на града. Владимир не реагира на обажданията й, тя не може да го намери никъде; в полицията я отпращат с думите: изчезналите започваме да ги търсим след третия ден. Ала се обажда на бащата. Не е при мен, казва той. Не е при Владимир Александрович Сухомлин, професор в Държавния Московски университет „М. Ю. Ломоносов”, завеждащ катедрата за информационни технологии. Който започва да го издирва чрез контактите си, говори със сътрудници на тайните служби, по телефона успява да стигне до заместник министъра на вътрешните работи, той лично разпорежда полицията да се задейства. На същия ден следователите намират в един от мобилните телефони на Владимир номер, който ги води към полицейското управление на едно московско предградие. На следващия ден са арестувани трима полицаи, които признават участието в престъплението един след друг. Като поръчител посочват московски бизнесмен, който също е арестуван. А после намират трупа на Владимир.
Първият шок удря бащата, когато в моргата трябва да идентифицира тялото на сина си и не успява: на масата пред него лежи нещо от месо и кости. Вторият шок идва бавно и постепенно, става все по-силен и трае до днес. Вторият шок идва, когато бащата разбира, че се бори с неочакван враг – собствената държава.
Дълго време Сухомлин не желае да приеме истината за случващото се, макар че първите знаци се появяват много бързо. Втори канал на руската телевизия иска да излъчи репортаж за убийството още преди погребението. Сухомлин пуска телевизора и вижда:

документален филм за животинското многообразие в Карелия

На въпрос в телевизията защо не е излъчен репортажът му отговарят, че е по нареждане от вътрешното министерство. Сухомлин бомбардира с обаждания институцията, докато не му обещават среща със заместник министъра. Той със скърцане на зъби отговаря: Да, дал е нареждане репортажът да не бъде излъчван. Направил го е с огромно неудоволствие, заради опасенията от студентски бунтове.
Вторият сигнал идва няколко седмици след погребението. Сухомлин наема по случая един от най-авторитетните руски адвокати. Договорът е бил сключен, Сухомлин още пази документа. В първите разговори адвокатът изглежда много ангажиран – но след това изведнъж спира да отговаря на обажданията. И до днес не е обяснил оттеглянето си от случая. Малко по-късно влиза в политиката.
Но дори тогава Сухомлин не иска да приеме, че в ход е нещо ужасяващо. Но третият сигнал не оставя никакво място за съмнение. След като е намерил нов адвокат, Сухомлин лично отива в прокуратурата. Той иска да знае главните заключения, които ръководителят на следователската група е обещал да му каже. За да успокои бащата, човекът извиква един от следователите и го моли за предварителна оценка. Сухомлин чува: има причини да смятаме, че зад убийството се крие високопоставен служител на вътрешното министерство.
„Когато на следващия ден се обадих в прокуратурата, казва Сухомлин, този служител беше изтеглен от разследването. Обясннението беше, че имал нужда спешно да си вземе отпуск.”
Винаги, след като казва такива изречения, Сухомлин за кратко потъва в себе си. Очите му сякаш търсят нещо, което се носи във въздуха точно пред него, но остава неуловимо. После той се съвзема, отърсва се от спомените и продължава разказа си, с ясен поглед, готов да се бори. Не може да се откаже, знае това.
„Процесът беше пълен фарс, казва Сухомлин. Той започва на 15 април 2004, 15 месеца след смъртта на Владимир. Пред съда полицаите казват, че не са искали да убият Владимир, а само леко да го посплашат, убийството станало случайно. Получили са от поръчителя 1000 долара, не знаят какви са мотивите. Предполагаемият поръчител отрича изобщо да е познавал Владимир.
После нещата стават все по-забележителни. Водачът на полицейското трио е посетен в килията си в следствието от адвокат, чийто съвет е да оттегли показанията си. Първоначално полицаят се дърпа и моли съда да не позволява на адвоката да го посещава повече. Но адвокатът не може да бъде намерен. Няма и разумно обяснение как е успял да проникне в килията на задържания в следствието. На 22 април напълно изненадващо полицаят все пак обяснява пред съда, че се отказва от досегашните си показания. Заподозряният поръчител е невинен, бил е посочен от полицая единствено, за да остане скрит истинският виновник.
„Кой е истинският поръчител?, питат съдиите. Полицият отвръща: „Не мога и няма да назова името му.

Страхувам се за безопасността на моето семейство

Всички останали въпроси остават без отговор. Няколко пъти в съдебната зала се споменава името на един бивш командир на ОМОН, елитното поделение на вътрешното министерство. Сякаш във въздуха витае някакво предположение, но без конкретика. Процесът приключва на 30 април с повече загадки, отколкото преди началото му. Заподозреният като поръчител бива оправдан, полицаите са осъдени съответно на 18, 14 и 10 години. Нито е намерен поръчителят, нито мотив за убийството. В последния ден на процеса Сухомлин вече не издържа на мястото си, скача и изкрещява: „Кажете ми името му. Ако искате да ви простя, кажете ми името!” Полицаите мълчат.
Сухомлин се втренчва в паркета и погледът му пак сякаш търси нещо. Какво ли не е направил след процеса. Използва всичките си контакти, в тайните служби, в университета, в министерствата, в медиите. Навсякъде се сблъсква с ледената стена на мълчанието, въпросите му се прехвърлят към заместника, към заместника на заместника, докато потънат в някое чекмедже. Обжалването на съдебното решение и до днес не е нито прието, нито отхвърлено от Московската прокуратура, нищо не се движи...
Тръпка минава през тялото на бащата, той отново е тук, съвсем буден, в ума му е дошло едно име: Ана Политковская. Критичната към режима журналистка, разстреляна през октомври, която не обичаше, а мразеше Русия, съвсем различна от Владимир, патриота...
„Имаха само едно общо нещо, казва Сухомлин. И двамата знаеха за Чечня неща, които за някого можеха да бъдат опасни.”
И още нещо общо ги свързва. Никой в Русия не вярва, че убийствата някога ще бъдат разкрити.
Сухомлин не желае да се отказва. Има ясни доказателства за онзи командир на ОМОН, има ярки противоречия, които трябва да бъдат проверени. Той ще поднови жалбата си пред прокуратурата. Ако нищо не се случи, ще изпрати жалба пред европейския съд...
„Не може тази държава да унищожава най-читавите си хора, казва Сухомлин.
И се втренчва в блестящия паркет на пода.
Защо искаш да смениш паркета, пита той сина си тогава.
Защото никой друг няма да го направи, отговаря синът.

Jens Mьhling, der Tagesspiegel, 06.01.2007

Статията е писана преди 7 години, затова проверих дали нещо се е променило, дали бащата вече е сезирал Европейския съд... Не е. Но още се кани да го направи. И все още, с помощта на млади руски програмисти, поддържа някои от страниците на Кливер, както наричат сина му Владимир в мрежата.
ПС И в момента е върл привърженик на президента Путин, заради ставащото в Украйна (22.09.2014)

трябва да бъде прочетена от Путинофилите. Непременно!
Поздрави, момиче!

Ако човек е путинофил, за него надежда няма. Но се надявам поне русофилите нещо да ги жегне... Чувствайте се свободни да разпространявате статията. И може да изкажете съчувствие на бащата, който е във Фейсбук... Чудесен възрастен човек. Между другото, когато научавам такива истории, наистина единственият начин да си ги обясня е чрез нещо извън видимото, извън нашия обикновен, пълен с болка, страдание и несправедливост човешки свят...

аз не съм русофоб в никакъв случай и не мога да кажа, че мразя руснаците.
Но категорично не искам влияние на системата им. Точно заради такива неща като този разказ.

Русия се управлява по мафиотски, както и България. Демокрацията е камуфлажна както и у нас. Просто там интересите и нравите са малко по хард.

Навръх 90-годишнината от създаването на Държавния музей „Лев Толстой” в станица Старогладковская, на левия бряг на Терек, уредникът му, младият чеченец Хусайн Зегибов тъжно споделя пред Би Би Си: „Цяла Чечня е в руини. Всичко е разграбено. Само музеят на Толстой стои. И чеченците го пазят, и руснаците…” http://kultura/web/%D1%87%D0%B5%D1%82%D0%B5%D1%82%D0%B5-%D1%85%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8-%D0%BC%D1%83%D1%80%D0%B0%D1%82/