Да оставим настрана гордостта от превъзходството ни над останалите, от силата и красотата ни.  Да си спомним за самотата и отсъствието на обич, за смисъла на живота и безсмислието на суетата. Героинята на моетo повествование е реална и  живее живота в цялата негова бруталност и сивота, търси щастието, докато се спъва непрекъснато в дупките на коравосърдечието и бездушието. Нейната драма е подобна на майката земя, която приема в обятиятя си зърното на надеждата и въпреки суровите условия на  външната среда, тя му дава сили да израсте над нея, да зацъфти  макар и за кратко, да даде плод и да накваси пресъхналите и напукани устни на жадните души.

   Мария беше грозничка, слабичка. Лицето й бе скулесто, издължено и сухо. Над горната й устна се бе настанил гъст черен мъх. Зъбите й стърчаха  напред и допълваха липсата на красота с още един елемент, който на друго лице би придал доза чар. В нейния случай обаче те не носеха очарование. Сухото й и жилесто тяло, малки гърди и слаби рамене завършваха цялостаната картина на непривлекателната й външност.

   Сега попитайте искрено себе си. Дали бихте симпатизирали на подобна жена. Дали бихте я харесали  или бихте я отбягвали. Когато си отговорите на този въпрос, тогава си представете, че това сте вие. Колкото и да е трудно, продължете да си представяте. Вижте себе си в малкия град, в гарсониерата, в която живеете сами със старата си майка. Не спирайте дотук. Майка ви е пенсионер по инвалидност. Нали знаете колко взимат пенсионерите по инвалидност. Има и светлина в тунела - все пак имате висше образование. Светлината ви обаче се оказва измамна - нямате работа от няколко години, защото нямате връзки, а и не сте хубавица. Уплашихте ли се?

    Мария не бе от страхливите, защото досега щеше да е скочила от балкона на семейната гарсониера. Не че не беше стояла през нощта на терасата и не бе мислила за това решение. Обаче мисълта за старата й майка винага я държеше здраво на земята.
През деня се опитваше да си намери работа, но при такава висока безработица нямаше голям шанс да открие нещо с нейната външност. Опитваше се да се гримира, да се фризира, да се депилира. Всичко напразно. Грозотата й бе отблъскваща, а повечето работодатели бяха мъже.
 Времето неумолимо течеше като реката, която Мария гледаше често от самотния си балкон. Но докато реката не можеше да остарее, тя остаряваше. Бавно и незабележимо, но пределно сигурно. Белите нишки сред черната и слаба коса, малките бръчици около очите не я тревожеха. Измъчваше я друго. Остаряваше нейната матка, нейната утроба. Колко още време имаше. Може би няколко години. В най-добрия случай пет.

    Случайността винаги е важен фактор при подобни житейски ситуации. Тя решава вместо теб и трябва просто да й се оставиш и да не й пречиш, за да си свърши тя работата.

     Един ден Мария излезе на обичайната вечерна разходка покрай реката без майка си. Не се чувстваше добре и си остана вкъщи. Този път Мария се разхожда по-дълго. Мина покрай няколкото кафенета на брега на реката, които  жужeха от хорска глъч. Изненадващо за самата нея й се припи бира. Не беше пила бира от университета. Нямаше празна маса. Плахо седна до един симпатичен мъж, който пиеше сам  на масата си. Той пиеше и пушеше. Тя пиеше и гледаше минаващите кораби с немски туристи. После си взе втора бира и се престраши да поиска цигара от мъжа.

"Казвам се Краси", промърмори той и й даде цигара. Предложи и й огънче. Пушеха и мълчаха. Мълчаха и пиеха. На третата бира Мария го попита дали му харесва реката.

"Реката, ебал съм й майката на реката. Утре заминавам да работя Италия. На полето са ми обещали работа. Днеска се напивам, щото от утре вече няма пиене", сърдито отговори той. " А ти какво работиш?", попита Краси.

"Аз бях библиотекарка, но закриха библиотеката и оттогава съм без работа", на един дъх отвърна Мария.

" Библиотекарка...ама че сухарско. Аз навремето прочетох "Под игото" и "Синовете на Великата мечка". Оттогава не съм чел и знаеш ли какво? Няма ползаааа. Чуваш ли, няма полза".

"Да, да, сигурно, щом казваш", съгласи се тя, за да не го разгневи.

"Искаш ли да се разходиме в парка", ненадейно предложи Краси.

 Мария се съгласи и двамата закрачиха между големите липи, които обгръщаха разхождащото се множество в прохладните си прегръдки. Краси говореше, а Мария го слушаше. Разказваше й за родителите си, за работата си в завода, от която бил съкратен, за колата си, която обичал много. Обясни й за ремонта, който й е правил, за спирачките, двигателя и кормилната уредба. Седнаха на следващото заведение. Той купи бирите. Мария пиеше и с всяка глътка угризенията, заради това че майка й щеше да остане без вечеря, се смаляваха, докато накрая напълно забрави за нея. Към полунощ се озоваха в апартамента на Краси.
Тя го помоли да го правят на тъмно. Пенисът му сякаш отвори рана в утробата й. Болеше я, но не се издаваше. Искаше болката да продължи вечно. Харесваше й тялото у да притиска и самзва нейното. Обичаше дъха му на алкохол и цигари. Харесваше потта му. Когато той свърши сред ръмжене и пръхтене, нейната вагина изтръпна и се втвърди. След секунди и Мария конвулсивно се сгърчи и изстена силно и продължително.
Краси легна до нея и запали цигара. Тя положи глава на гърдите му. Тази нощ можеше никога да не свършва.

    В шест сутринта Краси я събуди, защото трябваше да тръгва. Слязоха пред блока. Тя го целуна. Обеща, че ще й се обади от Италия. Сив бус спря пред входа и той се качи в него. Тя му махаше дълго, докато едри сълзи се стичаха по двете й бледи бузи.

    Минаха девет месеца и Мария роди красиво момиченце. Майка й в началото на бременността все й се сърдеше, но при появата на малкото ангелче, тъжния апартамент се преобрази и засия, тя видимо се подмлади и захвърли бастуна, като започна да тича и обслужва неуморно родилката и бебето.
Краси не се обади никога повече. Един път Мария ходи до апартамента му, където сега живееше майка му. Тя отказа да й даде телефона му и й каза, че това дете няма да го признаят, защото сигурно не е на сина й.
Мария не й се разсърди. Майка е. А всяка майка желае най-доброто за сина си.

   С инвалидната пенсия  и помощта на съседи и познати трите жени трудно свързваха двата края. Някак си неусетно обаче малката Лили стана на годинка. Същата вечер на вратата се позвъни. Майката на Краси донесе петдесет евро за рождения й ден.

  " Ти не се мисли, че сина ми ще признае това дете. Ти си го използвала да забременееш и да го вържеш. Той си има други планове и ще се жени в Италия. Тези пари ти ги давам от човещина", намръщено промълви  тя и си тръгна.
 
Мария прибра парите, но нищо не каза на майка си. Днес Лили имаше рожден ден и всички трябваше да са щастливи. Запалиха свещичката на тортата и угасиха лампата.


 

Къде е драмата?Май, всичко си е в реда на нещата.Че и от добре по-добре.Не мислите ли?

Именно. Темата обаче за старите моми ще я поразвия в друго разказче, че сега ще се впусна в много обяснения. Само ще добавя, че баш тук му е мястото, много по-лесно е да приемеш живота си и неговите несгоди, ако влезеш в ролята на жертва на нечия несправедливост. Мъченичеството ти дава ореол, който някак си осмисля всичко и прави нещата по-лесни за преживяване.

В днешно време самотните майки не са низвергнати. Обществото ги приема.

Ехо! Чакам да развиеш темата. :) Би било интересно. Ти разбираш от психология.

Поздравления!