Огненото слънце е надвиснало от сутринта над малкия дунавски град. Въздухът е тежък, оловен и при докосване пари. Пред очите трептят миражи, които напомнят на оазиси в безкрайна пустиня. Самотни пешеходци се лутат безпомощно по улиците в търсене на прохлада в някой сенчест вход. Под дърветата спят неподвижно бездомни кучета, които може да минат и за умряли, ако от време на време някое от тях не помръдва с ленива опашка. Мирис на вкиснало се разнася от протеклите контейнери, които приличат на метални динозаври, отворили своята желязна паст, за да поемат глътка въздух, докато от порите им се процежда резлива и вонлива пот.  

  На нажежената до червено автогара е паркиран автобуса за София. С големи букви от двете му страни е изписано името на фирмата Сатрап-С. Преди да се пъхнем в него отиваме да си вземем кафе от най-мизерното кафене на света. От дебелото и потно лице на продавачката ми призлява. Взимаме двете кафета и под огнените залпове на слънчевия ексадрон влизаме в рейса. Вътре жегата е още по-сгъстена, въздухът е спарен и кисел.. Плешивото кубе на шофьора лъщи така сякаш го е мазал с олио и е изпържил дузина яйца на него. Бялата му сватбарска ризка е разкопчана и през процепа се разкрива дебел златен ланец, който е здраво сплетен в гъстата грива на добре окосмените му гърди.

 Тежко и несигурно гумите се отлепват от разтопения асфалт и автобуса излиза от автогарата. До нас седят двама мъже и се държат за ръце. Единият си е сложил ръката на чатала на другия. Иде ми да повърна. Отпивам от кафето. Вкус на ръжда и обелки от картофи е смесен с разтопената пластмаса на евтината чашка. 
Пред очите ми всичко започва да трепти и вибрира. Губя съзнание.

Мария ме побутва с лакът в ребрата. Бил съм хъркал. С лявото око виждам ръката на единия педераст как се движи в панталоните на другия. Пак губя съзнание.
 
  Изплувам на някакъв остров. Там е пълно с красиви и голи жени. Гърдите им се люлеят, а задниците трептят, когато тичат по плажа. Избирам си една от тях и я завличам под близката палма, където е обладавам животински.

  Скесуалният ми акт е вандалски прекъснат от крясъци. Мария ми казва, че някаква възрастна жена в автобуса получила инфакт.  След малко се разбира, че всъщност вече е умряла. Отново всичко е тихо. Шофьорът кара спокойно и от време на време бърше летището си с един оръфан и мръсен пешкир. Мария го моли да пусне климатика. Казва й, че на който не му харесва, може да си слезе.
Двамата до нас си смениха местата. Сега другия е пъхнал ръка в панталоните на първия. Тлъста зелена муха надушва смъртта и лети тежко около нас.

 Връщам се на моя остров и отново обладавам една туземка. Стенанията ми от приближаващия оргазъм са прекъснати от нов смут в автобуса. Тялото ми е плувнало в пот, а погледът ми застлан от мараня. Някаква жена раждала на задната седалка. Мария, нали е акушерка, веднага отива да помага. Шофьорът пак отърква темето си и си пали цигара. Изваждам бутилката ракия от раницата и отпивам голяма глътка. Двамата до мен са успокоили топките и са се отпуснали блажено на седалките си. Мария изражда бебето и го носи да ми го покаже. По-голяма грозотия не бях виждал. Но все пак отпивам пак от ракията за негово здраве. Момченце.

Автобусът се носи из пустинята, а слънцето безмилостно го облива с огнена лава. Климатикът не работел, пак се възмущава Мария. Все ми е тая. Аз съм на моя остров. Повдига ми се. Поглеждам към Мария и с мощен залп я оповръщам цялата. Педерасите ме гледат и ми се усмихват сладникаво. Втори залп.

    Привечер пристигаме в София. Слизаме бавно от рейса. Чакат ни две линейки. Едната взима родилката и бебето. Другата прибира трупа на бабата. Някакъв с телевизионна камера се бута в мен. Една от моите жени от острова държи оранжев микрофон и ме пита за климатика и за автобуса, за пътуването с фирмата Сатрап -С. Казвам й, че секса с нея е бил превъзходен и може някой път да повторим пак. Мария ми удря шамар, от който ми става по-добре. Разбирам, че тя ме обича до полуда. Какво повече може да иска човек. По дяволите с автобуса.