Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.06.2012 17:20 - Вдовиците обичат след полунощ
Автор: malart Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2881 Коментари: 1 Гласове:
3

Последна промяна: 05.12.2012 12:12


   Гробищата са мястото, където намират спокоен и сигурен пристан всички покорни и непокорни, добри и лоши, верни и неверни, заменими и незаменими. Тишината е гъста и лепкава. Може да се реже с нож и да се разделя на порции между дузината вдовици, които всяка неделя идват да навестят своите блаженовъзнесли се съпрузи. Те се познават добре и знаят всяка своя тайна. На гробищата тайни между живите няма. Не че те си споделят истините. Истините изтичат от стопения восък на запалените свещи, разнасят се от аромата на тамяна и се полепват по дрехите, като цветен прашец. Всички ги виждат и помирисват, и ги приемат с дълбокомислена житейска меланхолия.

  Гроздана се грижеше старателно за гроба на своя покоен Стайко. Плевеше, садеше, миеше, поливаше, разнасяше, молеше, плачеше, говореше. Както и останалите вдовици, тя не допускаше някой да има повод да каже, че не уважава паметта на мъжа си. Десета година тя оплакваше ранната му кончина и си бе изградила образа на безупречна вдовица на своята улица и в работата си в счетоводството. Беше изучила и оженила синовете си. Правеше всяка година помен, за да отбележи годишнината от смъртта Стайко. Снахите й идваха. Внуците ревяха и пищяха из голямата къща, където за разлика от софийските апартамени имаха  възможност да се натичат и навикат на воля. Всички обожаваха вареното жито, което правеше Гроздана. Децата най-много обичаха времето на помена заради възможността да се натъпкат с вкусното жито, което тя им даваше без ограничение в порциона. Тайната на рецептурния й успех се състоеше в различните сушени плодове, които смесваше в него. Подправките му придаваха още по - знаменателен вкус, на който не можеше да устои никой. Помените за Стайко бяха кулинарна вакханалия, която се допълваше от сарми с лозови листа, зеле с месо, пълнени чушки, боб чорба и мусака. 

  Десетата годишнина от смъртта на Стайко събра  пак всички. Два дни къщата бе изпълена с детски смях и жизнерадост. Жените готвеха и клюкарстваха, а мъжете пушеха и пиеха ракия. Снахите се напреварваха да канят свекърва си да дойде да живее при тях в София, а да  не кукува сама. Внуците щели се радват да имат баба  само за себе си. Гроздана се усмихваше и отговаряше уклончиво. Догодина   навършва шестдесет и две и ще се пенсионира. Може би тогава.

  В неделя всички си тръгнаха и голямата къща притихна. Гроздана не мислеше за самотата. Мислеше как да им каже и дали те щяха да я разберат. Не, разбира се, че нямаше да я разберат. Щяха да кажат, че е стара за такива работи, че им носи срам. Най-добре ще е да запази тайната и да продължи да се преструва. Няма място за такива чувства на тези години.  

  Вечерта , когато комшийката Спаса слeзe от своя пост на прозореца, който гледаше към входа грозданината къща, тя влeзe в банята и се изкъпa старателно със сапун с аромат на праскови. Деликатно се парфюмирa с миризма на пролетни цветя. Облeче  червено бельо и черна нощница. Отвoри бутилка вино и запали цигара. Пусна си  френскa музика и се отпусна с книга във фотьойла. Към полунощ откъм прозореца в задната част на къщата се чу  потропванe. Там осветлението бе загасено и нищо не можеше да се види. Гроздана стана и пооправи иначе безупречната си коса на голямото огледало в спалнята. Пак се напръска с парфюма и в мрака се отправи към източника на среднощния звук.

  Отвори тежката врата, която скръбно изскърца. Нямаше никой. Остави вратата открехната и влезе в отново в спалнята. Изгаси лампата. Положи се на огромното легло, на което бяха заченали със Стайко и тримата им сина и затвори очи. След минута вратата повтори своя скръбен вопъл. Чу се превъртането на ключа в ключалката. Последваха тежки и решителни стъпки. В стаята влезе висока сянка, която нахлу с тежкия аромат на цигари. Фигурата се приближи до фотьойла и започна да реди своите дрехи. Гроздана следеше през полуотворените си клепачи действията на сянката. Дишаше учестено, а слепоочията й пулсираха лудо. Сърцето й искаше да излезе от гръдта й. 
 Сянката се приближи към леглото й със сигурни движения, които издаваха, че тя е запозната с мебелировката в стаята. Предпазливо легна на Гроздана. Пъхна мъскулеста ръка под нощницата й и започна с настървения да мачка големите й гърди. С другата ръка свали бельото й. Приближи глава до нейната и захапа с настървение начервените й устни.

  Далечен петел кукуригаше с приповдигнато настроение и желание за сценична изява. Тя усети в просъница горещите му устни на своето бедро и потръпна в сладък сапзъм. Тръгваше си. Съмваше се. Преди да я остави обаче той още веднъж я притежаваше. Този път бе спокоен и уравновесен. Оргазмът й бе силен и продължителен.
После вратата изскърца протяжно. бързите му стъпки отекваха все по-тихо и по-тихо в сънната тишина на събуждащото се утро. Всичко беше още тъмно, но по вибрациите на въздуха и наситената му свежест можеше да се предугади, че новия ден ще настъпи съвсем скоро. Петелът пак изпълни своята ария. Гроздана се премести на неговата възглавница и с пълни ноздри пое миризмата, която бе оставил след себе си. Голото й тяло с наслада попиваше неговата пот, която бе останала на чаршафа.

  Утрото радостно пърхаше с криле над забуления в сън градец. Комшийката Спаса премете двора и седна на прозореца, откъде следеше случващото се на улицата и при Гроздана. Гроздана дръпна пердето и погледна към утрото. То я посрещна с ведрост и със смръщената физиономия на Спаса, която беше опулила двете си очи към движещото се перде от къщата на съседката си.

  Тя се изкъпа и се облече в семпла черна рокля. Постави в торбата две саксии с цветя, които искаше да пресади на гроба на Стайко. Телефонът звънна. Пламен, най-големия й син се обаждаше да провери дали всичко е наред. Настояваше майка му да  продаде тая къща и да дойде да живее при тях в София. Притесняваше се, че живее сама самичка. Тя го разбираше, но искаше и той да я разбере. Тук беше свикнала и тук искаше да живее. Беше близо до гроба на баща му, а ако идеше в София нямаше да има кой да се грижи за него. Дали можело внуците тогава да останат при нея за през лятото. Ами да, защо да не може. Тя ще се радва да не е сама. Но пак ще говорят за това, защото мислела да иде на санаториум заради астмата си. Не, нищо й няма. Просто малко профилкатика й препоръчал доктор Левашки.

  На гробищата тихото утро бе застлало всичко с бяла пелена. Сладникава мъгла се се бе провряла между гробовете и паметниците. До гроба на Стайко беше погребан Мирон, подполковник. Жена му Цецка бше вече тук и поливаше цветята. Гроздана й даде една от нейните саксии, за да засади и тя това красиво цвете на гроба на подполковника. Цецка се оплакваше от самотата и че не можело да спи нощно време. Гроздана също каза, че не може да спи добре напоследък. Сигурно е от кафето. Запалиха свещите и поляха с вино гробовете. Помълчаха малко. Пчелите жужаха и опитваха новите цветя. Пламъкът на свещите се полюшваше под меките пръсти на нежния вятър. Гроздана искаше да каже още нещо на Цецка, но не събра смелост. Цецка искаше да каже нещо на Гроздана, но също не събра кураж.  На изхода срещнаха Машка. Тя закъсняла, защото внуците й дошли и им приготвяла закуска. Уговориха се да се срещнат в кафенето на центъра . Машка обеща, че ще им гледа на кафе.

 В кафенето Машка й каза, че вижда в нейната чашка мъж, който стои до нейната глава. Цецка възкликна, че това сигурно е Стайко, който я пази и от оня свят.

На съседната маса седяха трима мъже и пушеха. Говореха за футбол. Гроздана позна единия глас и погледна към мъжете. Очите им се срещнаха за миг. Мъжът с коженото яке кимна за поздрав. После се обърна към събеседниците си и разговорът им продължи. Двете вдовици не забелязаха нищо. 

  Гроздана  вървеше бавно и умислено по смълчаните улички, които водеха към дома й. Вечерта, когато Спаса ще  си легне, когато мрак ще обгърне земята, тогава ще тя ще има пак смелост да мечтае. Тогава мечтите са позволени, защото тъмнината е съучастника, който ги разрешва, толерира и разбира. Тогава  е времето за обичта на вдовиците от малкия град. И то е дълго. Дълго е чак до първите арии на съседските петли.


 


 



Тагове:   вдовица,   любов,   гробища,


Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

1. injir - Ха! Само мечти...
26.06.2012 23:25
Ха! Само мечти...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: malart
Категория: Лични дневници
Прочетен: 452489
Постинги: 167
Коментари: 292
Гласове: 445
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031