Арсена гледаше с прозниващи  очи новия, който са й довели загрижените й съседи. Лицемери. Не можеше да ги понася. Всички се бяха изредили при нея. Не издържаха и месец. Отказаваха се и водеха другите алчни усти, които се лакомяха да й вземат апартамента. Но тя на всички ще покаже. Ще я запомнят те нея. И този, как му беше там името, Дочо, ама че глупаво име, и той ще я запомни.
Защото какво има да се заблуждава. Никой не идва при нея да я гледа от обич. Идват заради апартамента мошениците.

 - Добре, добре, а сега се махайте всичките. Не, не ти. Дочо да остане. А вие си тръгвайте и да не съм ви видяла повече - викаше Арсена по двете си съседки - кривогледата Дамянка и дебелата Стефка.

 - Ей, Дочо, донеси ми вода - нареди тя с казармен тон.

-  Ето на, знаех си, че и ти си глупак. Не искам вода от чешмата. Искам от минералната, която е зад кухненската врата. Тъпак с тъпак. Донеси ми вода. Чуваш ли - викаше по Дочо Арсена с ококорени и кръвясали от ярост очи.

 Тя жадно изпи водата и пусна чашата на мокета.

   - Какво чакаш? Аз ли да стана да я взема. Не виждаш ли, че съм инвалид. А? Глупак! Аз лежа в леглото, а ти ще ме обслужваш. Нали за това си тук. Или и ти си дошъл само за апартамента. Клатиш глава, а. Няма да ме заблудиш. Знам ви аз всичките до един. Но ще ти кажа нещо и го запомни добре. И тебе, и всичките ви ще ви надживея. Ти занеш ли аз колко гледачи съм сменила, а? Няколко от най-лакомите вече не са живи, щото Господ вижда как се отнасят с мене и наказва. И ти няма да избегнеш наказанието. Ще видиш - крещеше Арсена и пот изби на челото й.

   След седмица Арсена Златева и Дочо Матейкин подписаха договора за доглеждане. Дежурните свидетели бяха, както и на всички предходни договори, двете комшийки - кривогледата Дамянка и дебелата Стефка. Адвокатът Ставрев знаеше наизуст адреса, защото това бе тринайстия договор  на Арсена с кандидатите за нейния апартамент, които се задължаваха да се грижата за нея до смъртта й. Всичките дванайсет досега тя разваляше след няколко месеца, като обвиняваше грижещите се за нея в алчност и безчовчност. Викаше, че искали да я убият и д ай вземат апартамента. Така вече пета година адвокат Ставри Ставрев се занимаваше с подписването и развалянето на тези договори. Пенсията на дъртата вещица беше голяма и тя си позовляваше да му плаща хонорара, а докато правеше това, то той имаше всякакво основание да й желае дълголетие и повече нови болногледачи.

  - Ето, ето това е единствения човек, който го е грижа за мене. Ела, ела Ставрев да видиш как се грижи за мене тоя тъпак. Ти бе, Дочо, какво стоиш като истукан. Иди направи едно кафе на адвоката и на тея двете шушумиги.

  - Ама не се нервирайте, госпожа Златева. На вас ви трябва спокойствите  и пак спокойствие.  Вие сте моят най-добър клиент и съм сигурен, че този път сте попаднали да подходящия човек. Договорчето е тука. Сега ще подпишеме и всички ще бъдем щастливи. Нали така, госпожа?

  - Адвокате, ама тея всичките до един само чакат да пукна и да откраднат апартамента и мебелите ми. Телевизорът само струваше пет хиляди лева - и с прискърбие Арсена започна да изброява обзавеждането си и неговата стойност. - А полюлея тука чак от София съм го донесла. Ама и тоя Дочо е същия. окото му няма да мигне и ще го открадне, ако има сгода. Ама аз го следя. Не го изпускам от поглед.

  Адокатът с престорена загриженост поглеждаше всяка поредна вещ, която изброяваше тя и усърдно кимаше глава в знак на безпркословно съгласие с думите й.

  Бързо подписаха договора. Ставрев прибра хонорара си и с въздишка на облекчение си тръгна. Двете комшийки пак бяха изпъдени, като дори не успяха да си доизпият кафето. Ако някой ги попиташе защо още се занимават с дъртата вещица, сигурно и те нямаше да могата да обяснят.


   Минаха четири месеца и Арсена се убеди, че и Дочо е същия крадец като предишните, които искаха да й вземат апартамента.

  - Ей, тъпако, давай вечерята. Още ли се  моташ там в кухнята. Отвори широко вратата, за да те виждам. Защо си я притворил? Крадеш нещо, а? Ще ми изнесеш захарта и солта. Знам си аз. Да, отвори още, докрай.
Дочо донесе яденето и Арсена се нахвърли с вълчи глад на супата точета. Излапа и мусаката. Крем карамелa не й хареса и му го върна.

  - Яж го ти. Толкова гаден крем карамел не съм опитвала през живота си. Не. Не го яж, ами занеси там купичките на ония двете кукумявки Дамянка и Стефка. И веднага пак се връщай, че ще ти казвам нещо.

Дочо занесе крем карамела на двете комшийки и се върна при леглото на Арсена.

  - Ти си глупак, но ще ме разбереш. Искам да прекратя договора за доглеждане. Утре ще идеш до адвоката и ще му кажеш да дойде следващата седмица. Айде нека да е в понеделник. А ти си търси нова балама, която да крадеш. И да знаеш, че ще проверя от кухнята какво липсва и всичко ще ми върнеш. Или ще те осъдя и ще влезеш в затвора. Така да знаеш - заканваше се тя и махаше с кривия си пръст по посока на Дочо. - Ей, дай ми още една възглавница, че ми е ниско, а искам да гледам телевизия. Онази голямата от дивана ми дай.
 
  Дочо се приближи с възглавницата към Арсена, но вместо под главата, той я сложи на лицето й и после натисна с цялата сила, която имаше. Тя отчаяно се въртеше, драпеше с острите си нокти, хриптеше. Всичко продължи по-малко от минута. За всеки случай Дочо държа възглавницата още дълго време.
После я повдигна и с любопитство погледна изкривеното до неузнаваемост лице на старата вещица. Очите й бяха изхвръкнали от орбитите си, а устата бе пълна с перушина от възглавницата. Той вдигна слушалката и набра бърза помощ.

  - Ало, ало, бърза помощ ли е?  Тя умря.

  На погребението дойдоха само двете комшийки. Дъщерята на Арсена Миланка  се обади от Добрич, че не може да дойде, защото заминавала на екскурзия в чужбина.

Дочо бе осъден на четиринайсет години затвор. Впоследствие при обжалването адвокат Ставрев успя да му намали присъдата до осем години.

  Апартаментът бе продаден от дъщерята на Арсена. Адвокат Ставрев бе намерил някакъв чужденец, който предложи добра цена. С  парите Миланка си купи нова кола. След по малко от месец обаче тя катастрофира някъде на път за Варна. По чудо оцеля, но от колата нищо не остана.