Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.03.2012 18:59 - Невинни прелюбодейства
Автор: malart Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1785 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 26.03.2012 16:12

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

    Бях порядъчно дълго време женен. Щастливият семеен живот си течеше като голямата река, която всеки ден виждах от прозореца си. Понякога тя беше бистра и прозрачна, друг път беше мътна и сива. Имаше пълноводия, но се случваха и сушави времена, когато нивото й падаше под критичното. Ледоходи обхващаха зиме коритото й, а през  пролетта се разтапяха в огромната водна маса, която влачеше дънери, умрели животни или пробити обувки.
  Влизах във водата и се отпусках по течението. То ме носеше в неизвестна посока. Безсмислено беше да му се съпротивлявам, защото бе по-силно от мен. Оставаше ми да се опитвам да направлявам поне ляво и дясно, за да се придържам към брега и да не се удавя. Връщане назад нямаше. Напред, напред към края на реката, където тя се разтваряше в нищото. От него щеше да  се роди нов живот, който също щеше да се носи напред и все напред...  към смъртта.

  Работех от сутрин до мрак, за да постигнем семейното щастие, към което се бяхме устремили с надежди и оптимизъм. Знаех, че утре ще бъде по-добре от днес и това ме караше още повече да си налягам парцалите. И така до един сив и дъждовен неделен следобед, в който бях предаден. Предаде ме моя най-верен другар и неотменим страж на моето мъжко достойнство. Жена ми се опита всеотдайно да го събуди и да му вдъхне сила и мощ, но той лежеше безжизнен като безсмислено парче месо, което е никому непотребно. Отдадох го на преумората и стреса в работата. Лекувах го с почивка, с пиене, с непиене, спрях да пуша, спрях да ям мазно. През време на лечението лицето ми доби бледо изражение, а сини кръгове се настаниха трайно под очите ми. Заприличах на сянка. А той все така беше безжизнено жалък и водещ до отчаяние съпугата ми. "Отиваш на лекар!" - нареди ми с нетърпящ възражение тон тя. През следващите дни обиколих сексолог, психолог, психиатър, уролог, кардиолог, невролог врачка, билкар, хомепат. Както става обикновено, колежка на жена ми, посветена от благоверната ми( за мой нвъобразим ужас) в нашата малка тайна, я посъветвала да замина за Вършец. Според нея там минералните води правели чудеса. Познавала една жена, дето мъжа й пак не можел, ама като ходил там и се върнал, карал жена си да го правят по два пъти на ден. Жена ми реши, че през наближаващата пролет ще ходя и аз във Вършец. Въобще не ми се искаше да се топя с дузина сбръчкани старци в някаква воняща клоака и да си споделяме болежките, но в името съпружеското щастие в крайна сметка кандисах.

  Жена ми ме изпрати на автогарата и с благ глас ми даваше съвети, като ида там да не мисля за никакви проблеми, а да се отпусна, да спазвам режима и процедурите и да не я разочаровам с неверието си в чудесата на минералните води.
Когато най-сетне тръгна автобуса, имах чувството, че всички ме гледат със съчувствие и разбиране.
Проспах пътуването. Сънувах някакъв кошмар, в който се давех в  басейн с минерална вода, а кривоглед старчок гледаше и се хилеше. Събудих се облян в пот и жадно поех въздух. Бяхме пристигнали.
Слязох с омекнали крака и вкиснато настроение. Главата ми се въртеше и седнах на една пейка, докато реша в коя посока да поема. Услужлива възрастна жена ме заведе чак до моята почивна станция. Исках да й дам пари за помощтта, но тя отказа и ми стисна сърдечно ръката. Сигурно знаеше моя проблем и ми съчувстваше - помислих си аз и с унило лице се представих на рецепцията. Силно гримирана служителка ме погледна с подозрение изпод изкуствените си мигли и ми подаде малко ключе, което бе закачено на  трикилограмов топуз, на който бе написан номера на стаята ми.
Целият следобяд спах. Слязох за вечеря в упоменатия от служителката час и изгълтах една пилешка пържола. После пак си легнах.

  На сутринтa точно в осем се наредих пред вратата на доктор Рашков. Докато седях и  умирах от срам как да споделя  за своя проблем, до мен седна млада и симпатична русокоса дама. Опитах се да се зачета в една брошура за кръвното налягане, за да изглеждам на зает. Не помогна. Започна сама да ми разказва за своите болежки. Знаех си, че така ще е тука -помислих със злоба аз. Разбрах, че е от Стара Загора. Има малко дете. Но има и дълбока депресия, която дошла тука да лекува, защото й кaзали, че водата била чудодейна за такива болежки. Знаех, че няма да пропусне да ме попита. Реших да се отърва веднъж завинаги от нея и директно й казах, че съм дошъл, за да си лекувам импотенцията. Погледна ме с неразбиращ поглед. След десетина секунди явно схвана какво съм й казал и се усмихна окуражително, като сподели, че е чувала, че водата и въздуха тук лекували и моя проблем. Дойде редът ми и влязох със свито сърце при доктор Рашков. Видът му още повече ме стресна и сви. Приличаше на орангутан. Имаше огромна плешива глава и мощни космати ръце. Гласът му беше със същата форма и сечеше като брадва. Почти на свяко второ изречени се смееше силно и разтваряше лицето си в най- широката усмивка, която някога съм виждал.
Изслуша спокойно моите хленчове и ми предписа процедурите, които трябва да започна от днес. Препоръча ми да се разхождам до някакъв извор, до Иванчова поляна и да мисля само позитвно. Сигурен бил, че ще оправим моя проблем, защото тука и мъртъвци възкръсвали. Мерси - мислех си - знаех си, че имам мъртвец в гащите, ама нямаше нужда да ми го напомняте.
След мен се шмугна дамата от Стара Загора. Аз отидох да се подготвя за първата си процедура, която беше хвойнова вана.
Киснах се в тази вана около двадесет минути. Гледах как покрай мен минаваха старци със сбръчкани задници и провиснала кожа. Затворих очи.
На обяд си избрах масата в най-далечния ъгъл. Взех си една бира и се опитах да не мисля за нищо. Усамотението ми бе прекъснато от русокосата психарка." Ама моля ви се, да, седнете до мен. Ще ми е изключително приятно" - изсъсках през зъби и се чудех защо се е залепила за мен като пиявица.
Пиех втората си бира, а тя ми разказваше за себе си, за детето си и мъжа си. За себе си нищо не говорех. Време беше да се отърва от нея и казах, че трябва да ходя на процедура с някакви токове. Оказа се, че и тя имала сега същата процедура. Можело да идем заедно, а после ме канела на кафе, ако съм имал желание. Отворих устата си да кажа силно "не", а то пък се превърна в слабо и безволево "да".

  След токовете, от които ми се схвана врата и ми се наелектризираха космите по задника, излязохме от станцията и  тръгнахме по една безкрайно широка улица, по която нямаше с кого да се сблъскаш. Дървета, дървета, листа и пак листа. Вървяхме и мълчахме, мълчахме и дишахме здравословния въздух. Намерихме едно нелошо кафене и се свряхме вътре да отпочинем от свежия въздух. Запалих цигара. И тя поиска. После минахме на коняк. Слънцето заслиза по небосклона и сенките станаха дълги. От коняк на коняк нашия разговор ставаше все по-увлекателен и жив. Нямаше как да не забележа, че в тона й имаше нещо, което мога да го определя като загриженост за мен и моя проблем. Не го казваше с думи, но го усещах. Забелязах, че е искрена и няма да ми се подиграва и аз разкрих своите малки тайни. Пушехме и пиехме коняк, а времето бавно пълзеше между стволовете на огромните дървета. Димът създаваше интимна атмосфера, в която се чувстваш уверен и споделяш, споделяш, докато накрая споделиш и първия си път. Учудващо е как понякога откриваме на случайно срещнати хора и най- съкровените ъгълчета на душата си и го правим без грам стеснение.

   След вечерята се разходжахме дълго. Пак я разпитвах за детето й, за мъжа й, за работата й, за сватбата й, за депресията й. Тя ме питаше за жена ми, за моята импотенция, за работата ми, за мечтите ми. Разбрах, че е правила един аборт, за който не била казвала дори на мъжа си. Признах й, че съм изневерил веднъж на жена си с една нейна колежка.
Душата ми се носеше като пухче от нежния вятър. Краката ми не ходеха по земята, а стъпваха деликатно в пухести облачета.
Купихме си бутилка вино и я изпихме на най-самотната пейка във Вършец. Извадих ножчето си и издълбах името си. Валя поиска да издълбая и нейното.

   На сутрината се събудих късно. Слънцето отдавна ме гледаше с укор през широкия прозорец. Понечих да стана. На краката ми имаше нещо. Повдигнах завивката. На моите крака имаше други крака. Не бяха космати като моите. Бяха млечнобели и гладки. До главата ми се беше разляла златна река. Докоснах я. Не беше мокра. Косите на Валя се виеха като меандри  на пълноводна река. Погледнах часовника. Мамка му - изпуснал съм ваната с хвойна. Изведнъж се вкамених. Повдигнах пак завивката и го погледнах. Лежеше тих и се преструваше на заспал. Не искаше да ми отговори на глождещия ме въпрос. В този момент Валя сякаш разбра моите сериозни дилеми и се обърна със сънени очи. "- За импотентен доста добре се справи снощи. Или пък може би моята терапия ти е помогнала? - с блажена усмивка каза тя.
 
Успяхме да станем и без да закусим се запътихме всеки към своите си процедури. Имах масаж. Усещах се като прероден.
Следобеда пропуснахме токотерапията и се разходихме до един водопад. Гонихме се из поляните, падахме, ставахме, лягахме и гледахме небето. Събрахме огромен букет от полски цветя и вечерта се върнахме щастливи в станцията. Доктор Рашков тъкмо излизаше. " Ааа, виждам, че лечението вече има ефект. Браво, браво. Казвах ви аз, а вие не ми врявахте - поздрави ни с боботещ глас той и се усмихна. Забелязах, че в усмивката му имаше нещо закачливо, което искаше да ни каже, че той е виждал много като нас през живота си и с нищо не можем да го изненадаме.
 Вечерта пак ходихме на пейката.

  На  следващия ден отново изтървахме закуската и хвойновата вана. За сметка на това пък Валя отново ми направи една от своите лечебни процедури, за да затвърди ефекта от терапията. А ефектът беше постоянен и забележителен.
С течение на времето забелязах, че тя не говори с мен за депресията си. Аз не говорех за импотенцията си. Държехме се за ръце и обикаляхме разни пътеки, поляни, извори, ручейчета. Понякога просто лягахме в някое затънтено кътче на гората и се отдавахме на лечението си.
  Неусетно минаха две седмици.

  Последната ни нощ се любехме ненаситно и животински. Не спахме до сутринта. Пихме кафе в барчето, където ходихме първия ни ден. Сервитьорката ни помнеше и изрази съжаление, че си тръгваме. Били сме много симпатична двойка и тя ни се радвала. Пръсках се от щастие, но и от мъка, защото знаех, че автобусите ни са различни.
След кафето я изпратих на рейса. Пет минути се целувахме и в яда си от раздялата й насиних врата. Успокои ме, че ще  успее да го замаже. Гледах как се отдалечава от мен и се разплаках. Плаках  като дете.
Вечерта пристигнах във Видин . Жена ми ме чакаше на гарата. Възхити се от външния ми вид и цвета на кожата ми. Пращях от здраве. "Е, нали ти казвах, че минералните води на Вършец правят чудеса". Измрънках някакво несигурно съгласие, като се опитвах да не изглеждам прекалено възторжен.
У дома жена ми не се стърпя и два пъти провери ефекта от лечението. "Забележително" - удивено го гледаше тя и не можеше да му  се нарадва. "Да не съм те чула да отказваш" - есента пак те пращам на Вършец. Петя(колежката) твърдяла, че лечението трябва да се повтаря два пъти годишно, за да има дълготраен ефект. "Ще видим" - измънках нерешително.

 Минаха десет години от началото на моето лечение във Вършец. Оттогава всяка пролет и есен сме там с Валя. Нейният мъж също настоявал да продължава с профилактиката. Много доволен бил, че нямала депресия и можела да си гледа детето и домакинската работа.

 Отпускам се в реката и се оставям на течението . Отивам все по-напред и напред, докато се слея с нищото и не се разтворя във всичкото.




Гласувай:
0



1. анонимен - ...от Войводата...
05.04.2012 11:16
Вършец е познат с лечебните си свойства :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: malart
Категория: Лични дневници
Прочетен: 452443
Постинги: 167
Коментари: 292
Гласове: 445
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031