Има цветя, които е по-добре никога да не бъдат подарявани и които трябва да си останат в кофата на цветарския магазин, докато изсъхнат и изгубят търговския си вид. После продавачката ще ги изхвърли на боклука и така трябва и да бъде. Така им се пада и така би следвало да завършат своя нещастен и недонесъл никому радост живот.

   Ще си призная, че се опитвам да съм по американски позитивен и да гледам напред. Но в пустата ми славянска душа се забила една роза и  ме терзае и боде  с остри тръни от дълги години. Преди ми носеше раздразнение и болка, а после започна да ме трови с черните си горчиви сокове. Поникнаха кълновете на омразата от естсествения хумус на изгнилите й листа.
  И за да не бъда оставен да се наслажавам до края на живота си на омразата с безгранично сладострастие и мазохистична страст, розата ми отмъсти, като кръстоса омразата с равнодушието, което и в крайна сметка надделя над иначе жилавата омраза. Равнодушието е по-страшно от омраза и от гняв, от болка. Равнодушието е нейно величество смъртта. Тя нежно и с кадифена мекота стиска душата ви, докато я изпразни от съдържание.

   Това се случи през водоразделната година на новото хилядолетие, която ме плашеше с трите си нули, които вещаеха някаква пустош и празнота. Опитвах се от няколко дни да се свържа с нея по телефона. Или попадах на майка й, или никой не отговаряше. Червеят на съмнението захрупа лакомо ябълката. На третия ден най-сетне ми отговори нейния глас. Беше нейния, но и не беше съвсем нейния. Имаше различна инотнация,  прокрадваше се хладност и пресметливост. Нищо добро не вещаеше този глас. Усещайки опасността, която дебне от телефонната жица, опитах атака на отчаянието - на щик. Щикът ми се разби в бронята на немски танк. Немската броня ми се ухили ехидно. " - Има ли смисъл " - вледени ме нейния коварен въпрос, който се спотайваше през цялото това време зад ъгъла и търсеше гърба ми, за да ми вкара дълбокото острие до дръжката.

  И успя. Фронталната ми атака бе оголила и двата ми фланга. Усетих острата и пронизваща болка, която спря дъха ми. Сърцето ми се разпадна на парченца. Как се отговаря на риторичен въпрос за смисъла? По дяволите! Винаги съм имал проблем да намеря смисъла на нещата. И точно това е и ахилесовата ми пета, в която подло тя се прицели и отпусна тетивата на омразния си лък.
В предсмъртни гърчове се опитах да стана и да запазя присъствие на духа. "- Ще дойда да поговрим" - успях да промънкам с глас, в който вместо сила - звучеше пораженчество и примирение със съдбата на осъден на смърт от Народния съд.

   През нощта не успях да затворя очи. Репетирах красноречие, изтъквах аргументи, доказвах, показвах, бламирах, жестикулирах, колабирах, онанирах. В крайна сметка на сутринта бях скапан и готов да понеса всичките мъки на света, само ако тя поиска да ме помилва и да ме остави да облизвам подметките на обувките й.

   И тук замъгленото от безсъние съзнание ме доведе до тоталното безумие да вляза в цветарския магазин. Купих най-красивата червена роза. Държейки я в ръка, докато вървях по стръмната улица към нейния дом, розата бодеше неумолимо и до кръв дланите и пръстите на дясната ми ръка. Не усещах болка. Тази роза трябваше да украси моята молба и молитва за снизхождение и милост. Тя трябваше да стопли и смекчи немската броня, да внесе смисъл, да обрисува смисъл, извае смисъл, изкове смисъл.

   Натискам грозния и тъп звънец. Малодушното ми сърце бие с честотата на подгонен от глутница вълци заек. Розата! Да, да не забравям, че с мен е розата, която ще внесе гордост и доблест в моя дебют на трагичната сцена. Тя ми отваря вратата. Хем е тя, хем не е тя.

  Лицето й е бледо, кожата по-бяла, очите са два безизразни отвора от лявата и от дясната страна на носа. Косата е строга и не търпяща противоречие. Дясната ми ръка протяга гордата и кървава роза. Хладни и мълчаливи пръсти я приемат. Мигновенно розата се превърна в жалка и парцалива уличница. Паднаха няколко парцала от дрипавите й одежди. Червеният цвят изсивя. Тя постави имитацията на роза в глупава и безизразна ваза. Попадайки във вода, розата се опита да заприлича на себе си, но опита изтръгна от изнемощялото й тяло само един последен спазъм. Изпъна глава и тяло, въздъхна и отпусна сивотата си на ръба на проклетата ваза.

    Разбрах, че самотния ми полк е обграден от мощните трета и четвърта армия на Третия райх. Предлагаха ми да се предада и да ме разстрелят с подобаващо уважение и да ме погребат с военни почести. Другият вариант беше да ме смажат със стоманена сила и да изличат моя полк от лицето на земята, като накрая нахранят прасетата с останките ми. Отказах да развея белия флаг. Заплашвах отляво, молех отдясно, плачех отпред, смеех се отзад. Битката продължи час. Знаех, че ще загубя, но исках да загубя с чест.

   "- Има ли смисъл? Нямаш работа. Нямаш жилище" - атакуваха танковете и рзадавха унищожителен огън. На бял кон изскачах пред тях и размахвах блестяща сабя -  " -Имам себе си. Имам желания, чувства, мечти. Обичам те! Това не е ли смисълът?".

    Останал сам, измъчен и съсипан от болка и любов, аз слязох от коня и предадох сабята. Ледените й пръсти ми я върнаха и от устата й се отрони пак онзи прокълнат въпрос "Има ли смисъл?".

  Целуна ме преди да изляза. Студено и безсмислено. Всъщност какъв е тука смисъла на целувката на раздяла. Къде са римските войници, които да ме разпознаят и да ме арестуват. Дори те са заспали от скука и досада. Били са наясно как ще свърши всичко.  Отивайки към вратата, извърнах глава и погледнах към вазата. Розата съвсем бе увяхнала. Дори не се опитваше да стои изправена в евтината ваза. Гледаше ме с тъжни очи. Намразих я в този миг. Намразих я, защото тя ме подведе и поведе в гротескно-малодушните ми мечти и надежди. А сега така глупаво лежи във вазата и сигурно след ден или два ще свърши в кофата за боклук. След още ден или два ще се озове във вмирисания на прокиснали домати контейнер. След седмица ще иде на сметището. Напомняше ми за края на любовта ми, която отиваше с нея на сметището. И затова я намразих от дъното на душата си.

   Тя затвори вратата, когато заслизах по стълбите. Спрях се и се върнах пред вратата. Гледах я няколко минути. Бяла врата с шпионка и глупав звънец вдясно.
Сетих се за розата и погледнах пръстите си. Личаха убожданията й. Ах, как те мразя розо проклета. Ти ме унизи и предаде. Дали да не се върна в цветарския магазин и да изпокъсам и изям всичките ти посестрими?

 Омраза, гняв, болка, а после равнодушие и смърт. Само не носете рози на моята могила. Не ги понасям!

Боли от това, че си отблъснат. А дали е толкоз силна любовта?

В душевната болка има красота. Обичам да ме боли и така разбирам, че живея.

Учудваш ме. Нима Тя заслужава толкова страдание...