Състоянието на българската здравна система е общо взето - давай ми Боже здраве, за да не попадам в ръцете на българските лекари и болници. И понеже е невъзможно човек да не опре да медицинска услуга, колкото и добре да се грижи за здравето си, изходa е спасяване поединично и напускане на Родината.

    През далечната 1997 почти ме осакатиха във видинската болница и тогава се заклех да направя всичко възможно да напусна Видин и да не попадам в ръцете на тамошните касапи. Впоследствие разбрах, че подобно отношение на алчност и некадърност цари повсеместно из лечебните заведения в страната.
Емиграцията не е панацея на личните проблеми. Тя носи страданието по раздялата с близки и приятели, носталгията по родния край, реката, парка, в който си израсъл, мъката да започваш почти от нулата и да се доказваш в нова среда и сред непознати. Но! Но тя дава шансове за по - добро здрaвеопазване и зачитане на живота.

  Тази година на майка ми се наложи да си направи операция. След дълго умуване за избор на болница се спряхме на една плевенска. Искам да отбележа, че майка ми е с изрядни здравни осигуровки.
Свързахме се тамошен доцент. От лошия ми опит във видинската болница знaех, че дори за най-дребните операции у нас трябва да се търси поне доцент, за да не стане от играчка - плачка.

 Взима си тя направлението и бива насочена от него да дойде за преглед в частната болница, където той си доработва, когато му остане време от работа в държавната. Аз не съм капацитет в сферата, но защо пациент с направление е насочен от доцента не в държавната болница, а в частната. Естествено майка ми си плаща тридесет и пет лева за прегледа.

   Насрочва се операция в държавната болница, след като майка ми се оправдава, че няма пари за операция в частната. В крайна сметка защо е плащала здравни осигуровки. Въвеждането в заблуждение, че ще се плаща за  избор на екип, ми изглеждаше резонно, защото именно това тя извършваше - избираше си да я оперира доцента. Услугата бе оценена на триста и петдесет лева. Впоследствие разбирам, че парите са дадени не на  каса и срещу документ, а в плик и то на ръка на някакъв асистент на доцента, който издебнал майка ми малко преди изписването, докато тя чакала на опашка на регистратурата.

   Сега кажете ми, така ли се извършва плащане за избор на екип. Дебне ви след операцията някаква хрътка на водещия операцията лекар и подобно на циганин чейнчаджия ви прави съучастник в мръсните игрички на белопрестилковата мафия.
 Условията в болницата са меко казано нелицеприятни и характерни за началото на двадесети век, а парите, които пациентите дават, отиват в бездънните джобове на лекарската мафия.

Отделно от това да отбележа, че вече с документ на майка ми е представена сметка от по пет лева на ден за легло, т.е. за престой в болницата.
Сметката до момента стана такава: първоначален преглед 35 лева + парите в плика 350 лева + престоя в болницата 6 дни по 5 лева на ден - 30 лева = 415 лева.
 Пак отбелязвам, че майка ми е с изрядни здравни осигуровки.

  Искам да направя сравнение с престоя и лечението на жена ми в болница в град Вроцлaв, Полша. 
За цялото лечение, което бе след катастрофа, тя плати само равностойността на 50 български лева, защото не искаше да й постaвят обикновен гипс, а предпочете да си купи негов заместител, който е три пъти по-лек и удобен. Лечението бе свързано с четири операции на крайниците, метални пластини, рехабилитация и прочее. Целият процес траеше дълго във времето, а сметката бе петдесет лева.

  Помислете си сега, ако, Пази Господи, такова нещо се случеше в България. Човек сигурно трябва да си продаде апартамента, за да напълни пликчетата на лекарските хрътки, които ще душат из коридорите на болницата.

  Когато много ме налегне носталгията по родния край, в паметта ми изплува далечната 1997ма, когато почти ме осакатиха видинските хирурзи(между другото некадърният хирург от видинската болница сега е шеф на отделение), лечението на майка ми в плевенската болница и престоя на жена ми във вроцлавската болница.

  Животът ми е един и само магистралите на пожарникар номер едно на България няма да ми стигнат, за да го изживея.
  Прощавай Родино моя, ще те пазя винаги в сърцето си!