Постинг
17.03.2010 16:18 -
Как ще бориме демографския срив
Автор: malart
Категория: Лични дневници
Прочетен: 782 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 17.03.2010 16:28
Прочетен: 782 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 17.03.2010 16:28
Доста често чета статистики, статии или гледам и слушам емисии как населението в България намалявало, как през 2050-та българите щели да бъдат 5 милиона. Разбирам още, че българите нехаели, че нацията им се топи. И си живеели егоистично живота без да изпълняват своята родолюбива мислия и да раждат деца.
На мен тези писмовни и ефирни изхождания ми миришат на вкиснато патриотарство, което е забъркано в рядък бълвоч с реминисценции на социалистически партийни повели и псевдомодерен граждански дълг.
Но нека се върна малко назад и проследя как стигнах до убеждението, че ще изменя на своя национален дълг и няма да се включа в патриотарската мисия да спасявам демографията на държавата. Ще се опитам да се аргументирам защо това мое решение е много по-отговорно и зряло, отколкото създаването на още нещастници, които ще бъдат обречени да слугуват на олигарсите в страната.
През 1998-а завърших висшето си образование. Започнах работа в регионален вестник с месечна заплата 100!!! лева. Естествено работех без договор. Кой смееше да иска по това време договор и осигуровки. По мои тогавашни сметки тези сто лева не ми стигаха само за храна, а какво да кажем за семейство и деца. Впоследствие започнах работа като учител. Там вече имах договор. Към 2002ра година получавах нето някъде около 200 лева. Парите ми стигаха за кафе, закуска и транспорт до училището. Семейство и деца не можеха да бъдат включени в тях. През 2007ма започнах административна работа в една поличтическа партия. На ръка вземах около 320 лева. Парите стигаха за храна. През 2008-а напуснах България.
Наскоро се замислих, че когато завършвах университета си мислех за деца. Постепенно дневния ред на оцеляването измести тази мисъл и я замести с друга такава. Защо трябва да създаваме още нещастници, които да служат на българските олигарси, да водят жалък и болен живот, да дишат цигарения дим в кафенетата и да псуват поредния клоун, който ще седне на премиерско или президентско кресло. Защо по дяволите трябва да обричаме още невинни създания на лошо образование, корумпиран университет, болно здравеопазване и работа, която по заплащането си е по-скоро ангария към някой спахия.
Наскоро бях в България и отидох на гости у една моя роднина, която има две малки деца. Телевизорът работеше и цицореста русокоса проститутка припяваше някакви рими за любов и мъже. Децата ръфаха някакви вафли, за които бях чул, че май ги правели със сухото мляко с меланин, произведено в Китай. Уж партидата я изтеглили от пазара, ама кой знае. Майката(моята роднина) пуши цигара след цигара, а децата реват или се смеят и тичат напред - назад. Питам къде е бащата. "Той е в чужбина на работа и ни праща пари. Идва два пъти в годината да ни види, да остави евро и пак си заминава" - отговаря ми с монотонен глас. Наближава 11 вечерта. Децата реват за кола. Наливат им по една голяма чаша и те те отпиват с големи глътки свежата напитка, докато преглъщат поредната вафла". Към 12 те още тичат насам-натам и огласят с крясъци апартамента. Майката пали пак цигара и се заглежда в планетарната телевизия. "Утре ще се чуеме с мъжа ми по скайпа"- казва тя и превключва телевизора на друг канал, на който мазен политически субект играе долнопробна порно сценка с електората на тема здравеопазване и липсата на пари в Здравната каса. Пренесох се за миг двадесетина години напред във времето. Какво бъдеще очакваше тези две деца. Кварталното лошо училище, диплома със стойността на използвана тоалетна хартия, ангария за местния спахия или гурбетчийство. И после цикъла се повтаря.
"Дадохме на лекаря 500 лева" - отговаря ми майката на въпроса как е минало раждането.
"Е как, нали си осигурена", възмущавам се аз. "Абе, знаеш как е тука. Не можехме да рискуваме".
Това за 500те лева го чух и от друга моя позната, която имаше добър жизнен стандарт и живееше с мъжа си в София. При нея ставаше въпрос за пролетта 2009 та. Тя ме попита дали имаме планове за деца. Уклончиво отговорих, че мислим по въпроса. Според нея имането на деца е дълг. Зачудих се дълг пред кого. "Пред самите вас" - кратко ми отговори моята приятелка.
Напоследък се чудя родителството дълг ли е, инстинкт ли е или каприз на хора, които искат да си запълнят времето и осмислят живота, неосъзнато повтаряне социалния шаблон, който структурира живота? Приятели ми дават пример с циганите и как те се плодяли без да мислят. Пусто да опустее, ама нали цял живот се учихме да мислим, как сега да се откажем да мислим и да се заплождаме като зайците в името на патриотарския демографски прираст. Ами тези заплодените някой пита ли ги какъв живот искат да живеят? Дали искат да изпълняват патриотарския си дълг по демографския проблем.
Такива едни въпроси ме мъчат от време на време. И все по ясно осъзнавам, че от мен не става патриот - много мисля.
На мен тези писмовни и ефирни изхождания ми миришат на вкиснато патриотарство, което е забъркано в рядък бълвоч с реминисценции на социалистически партийни повели и псевдомодерен граждански дълг.
Но нека се върна малко назад и проследя как стигнах до убеждението, че ще изменя на своя национален дълг и няма да се включа в патриотарската мисия да спасявам демографията на държавата. Ще се опитам да се аргументирам защо това мое решение е много по-отговорно и зряло, отколкото създаването на още нещастници, които ще бъдат обречени да слугуват на олигарсите в страната.
През 1998-а завърших висшето си образование. Започнах работа в регионален вестник с месечна заплата 100!!! лева. Естествено работех без договор. Кой смееше да иска по това време договор и осигуровки. По мои тогавашни сметки тези сто лева не ми стигаха само за храна, а какво да кажем за семейство и деца. Впоследствие започнах работа като учител. Там вече имах договор. Към 2002ра година получавах нето някъде около 200 лева. Парите ми стигаха за кафе, закуска и транспорт до училището. Семейство и деца не можеха да бъдат включени в тях. През 2007ма започнах административна работа в една поличтическа партия. На ръка вземах около 320 лева. Парите стигаха за храна. През 2008-а напуснах България.
Наскоро се замислих, че когато завършвах университета си мислех за деца. Постепенно дневния ред на оцеляването измести тази мисъл и я замести с друга такава. Защо трябва да създаваме още нещастници, които да служат на българските олигарси, да водят жалък и болен живот, да дишат цигарения дим в кафенетата и да псуват поредния клоун, който ще седне на премиерско или президентско кресло. Защо по дяволите трябва да обричаме още невинни създания на лошо образование, корумпиран университет, болно здравеопазване и работа, която по заплащането си е по-скоро ангария към някой спахия.
Наскоро бях в България и отидох на гости у една моя роднина, която има две малки деца. Телевизорът работеше и цицореста русокоса проститутка припяваше някакви рими за любов и мъже. Децата ръфаха някакви вафли, за които бях чул, че май ги правели със сухото мляко с меланин, произведено в Китай. Уж партидата я изтеглили от пазара, ама кой знае. Майката(моята роднина) пуши цигара след цигара, а децата реват или се смеят и тичат напред - назад. Питам къде е бащата. "Той е в чужбина на работа и ни праща пари. Идва два пъти в годината да ни види, да остави евро и пак си заминава" - отговаря ми с монотонен глас. Наближава 11 вечерта. Децата реват за кола. Наливат им по една голяма чаша и те те отпиват с големи глътки свежата напитка, докато преглъщат поредната вафла". Към 12 те още тичат насам-натам и огласят с крясъци апартамента. Майката пали пак цигара и се заглежда в планетарната телевизия. "Утре ще се чуеме с мъжа ми по скайпа"- казва тя и превключва телевизора на друг канал, на който мазен политически субект играе долнопробна порно сценка с електората на тема здравеопазване и липсата на пари в Здравната каса. Пренесох се за миг двадесетина години напред във времето. Какво бъдеще очакваше тези две деца. Кварталното лошо училище, диплома със стойността на използвана тоалетна хартия, ангария за местния спахия или гурбетчийство. И после цикъла се повтаря.
"Дадохме на лекаря 500 лева" - отговаря ми майката на въпроса как е минало раждането.
"Е как, нали си осигурена", възмущавам се аз. "Абе, знаеш как е тука. Не можехме да рискуваме".
Това за 500те лева го чух и от друга моя позната, която имаше добър жизнен стандарт и живееше с мъжа си в София. При нея ставаше въпрос за пролетта 2009 та. Тя ме попита дали имаме планове за деца. Уклончиво отговорих, че мислим по въпроса. Според нея имането на деца е дълг. Зачудих се дълг пред кого. "Пред самите вас" - кратко ми отговори моята приятелка.
Напоследък се чудя родителството дълг ли е, инстинкт ли е или каприз на хора, които искат да си запълнят времето и осмислят живота, неосъзнато повтаряне социалния шаблон, който структурира живота? Приятели ми дават пример с циганите и как те се плодяли без да мислят. Пусто да опустее, ама нали цял живот се учихме да мислим, как сега да се откажем да мислим и да се заплождаме като зайците в името на патриотарския демографски прираст. Ами тези заплодените някой пита ли ги какъв живот искат да живеят? Дали искат да изпълняват патриотарския си дълг по демографския проблем.
Такива едни въпроси ме мъчат от време на време. И все по ясно осъзнавам, че от мен не става патриот - много мисля.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари