Преди години, когато бях в Италия, много се учудих, че хората там не празнуваха 8ми март. Всъщност в кварталния магазин продавача даваше на клиентките по една китка минзухарчета. И толкова. Няма банкети, няма официални тоалети, няма червени карамфили.
 В Лондон продавачите на цветя се бяха шашнали от оборота, който им направиха на този ден българи и поляци. Даже направо вечерта бяха останали без цветя. Един от тях ме попита за какво става въпрос, че поляците(за него всички източноевропейци бяха поляци) купували цветя като полудяли. Опитах се да му обясня, но се съмнявам, че ме разбра.  
  В чужбина ме учуди липсата на карамфили в магазините за цветя. Това затвърди убеждението ми, че карамфила всъщност  е  творение на социализма и из другите страни просто не го познават. 
 От детството си помня как утрините на 8ми март въздуха беше сякаш наелектризиран от някакви трепети, желания, аромати и очаквания. Много се страхувах да не срещна някоя учителка из улиците, защото трябваше да й честитя празника. Опасявах се дали ще го направя подобаващо добре, защото ако не остане доволна, то можеше да си изпатя при следващото изпитване. Поне аз така си мислех. 
 От студентските си години си спомням, че да излезем вечерта на този ден на заведение беше мисия невъзможна, защото колективите на разни фирми и учреждения бяхя запазили всички места и навсякъде беше заето. Спомням си гледки от късните вечери на вездесъщия 8ми март на подпийнали и клатушкащи се мъже, придружавани от носещите червен карамфил техни съпруги.
 В годините ми на преподавател в училище се сещам как колежките бяха смъртно обидени на директора, който им бе оставил една бележка на таблото за съобщения, която гласеше - "Честит празник, скъпи колежки". И само толкова. Нямаше цветя, нямаше го увжанието, както казваха колежките от по-старата генерация. Този грях не му го простиха никога.
  От четири години не живея в България и малко съм се поотдалечил от суматохата на измисления  през епохата на зрелия социализъм празник на жената. Обаче винаги на самия 8ми март се сещам за червения карамфил и как всяка година се мъчех да открия някакъв мирис в него и все не успявах. Нямаше мирис. И помня съвета на мама. "Нечетен брой карамфили за другарката по литература, да не забравиш. Четният брой е за гробищата". Изтръпвах всеки такъв 8ми март при мисълта, че можех да подаря на другарката два карамфила. Затова ги преброявах поне дузина пъти преди да се осмеля да ги поднеса. Можеше някой да се е счупил, да е паднал в суматохата. 
 Неотменимо свързани за мен си остават червения карамфил, 8ми март, социализма и гробищата. Парадоксално ми звучи и противно на всяка логика, но то и нашия живот по онова време си беше антилогичен и обърнат с краката нагоре. 
А може би и все още е. 

А по време на "развития социализъм" бях още дете, обаче и аз добре си спомням каква суматоха наставаше на 8-ми! То не бях карамфили, подъци, излизане. Даже, помня неща от типа как кварталния пияница се беше изтупал и гордо купуваше карамфили за жена си и баба ми, която на прави изказване по този повод от типа: "Хъм, ще й купува каранфили! Мен ако питаш, жената ще е много по-щастлива от фактът, че поне днес няма да е пиян! А и изобщо това с 8-ми март си е голяма глупост! Един ден в годината ще ме заринат с цветя и подаръци, а в останалото време ще ме третират като слугиня! Е, ама аз предпочитам да ме уважавт всеки ден, пък дори и да не получавам карамфили!" Та такива неща съм запомнила. И другарката в училище, която в края на деня едвам успяваше да заключи вратана на класната стая, защото ръцете й бяха препълнени с цветя. Ама това ставаше и на 15 септември и на 24 май... така, че не беше толкова впечатляващо. Виж това с кварталния пияница явно много ме е впечатлило щом го помня и до днес, а я съм имала 5-6 години, я не. Общо взето това са най-ранните ми спомен от въпросния ден. Е и мама получаваше разни дребни поаръчета от татко, ама като цяло този празник никога не е бил на почит в моето семейство. Това личи и от коментара на баба ми. Ама някакси колкото и да не го тачеха, не вървеше на другия ден да идат на работа и да кажат, че нищо не са получии за празника, а колежките им цял ден да обсъждат подаръците, които са получили. За това татко и дядо винаги им подаряваха по нещо дребничко, ей така за идеята. Но за излизане по заведенията, ами не помня да са излизали специално за 8-ми март. Може би нарочно гледаха да си го спестят за да избегнат тълпите. Знам ли. Виж спомените ми от 1-ви юни (денят на детето) са доста по-ясни. По обясними причини. :-))