Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.02.2010 10:57 - Екзарх Антим Първи - смел мъж и истински българин
Автор: malart Категория: Лични дневници   
Прочетен: 951 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 20.02.2010 10:58


  Екзарх Антим Първи свързва живота и делото си с Бог и народ, с България и Видин, с физическа смърт и духовно безсмъртие. Той не е само лъч светлина в мрачните години на потиснат български дух и изпосталяла вяра. Неговата личност е цяло съзвездие, което осветява пътя на българската еманципация и самоутвърждение.  Необходимо ли е да преразказваме историята и да изпадаме в суха фактология и биография. Който е любознателен ще я прочете, който  има слух ще я чуе. Важното е да почувстваме този дух на гигант, това сърце на светец. Важно е не да патриотарстваме, не да се бием в гърдите, че и ний сме българи като него. Преди всичко трябва  вникнем в искрените думи  на нашия Първи любим и обичан Екзарх.   "...оттеглям се и аз от служенето на вселенския престол и подписвам се". Така гласят заключителните  слова от оставката на тогава видинския митрополит Антим, която той с още няколцина български владици представя през 1868-а година пред гръцката патриаршия. Няколко думи, които могат да му костват свободата или живота. Няколко думи, които имат силата на хиляди топовни гърмежа. Те отекват със силата и категоричността си във всяко родолюбиво сърце и му дават надежда и вяра  за възраждането на българщината.  "Не мога да изменя мемоара си . Как да бъда благодарен на правителството, което продължава да коли, беси и притеснява тъй жестоко българите. Не, аз няма да изменя на народа си!"   Това е отговорa на българския екзарх на заповедта на Мидхат паша да оттегли своя мемоар до Цариградската конференция. Откритото противопоставяне на турското правителство е дръзко и опасно. Той отказва да подмени обвиняващото и търсещото по-добра съдба за българите писмо до международната конференция с лъжливо такова, което би било изгодно на Високата порта. Огненият отговор му спечелва силни врагове, коства неговото екзархско място, а впоследствие му спечелва и и смъртна присъда, променена по-късно на заточение.  "Слава Богу! Свършихме делото, за което бяхме повикани. Може да кажем, че направихме закони от народа за народа".  Екзарх Антим е с разрушено здраве и след преживян удар, който  е следствие на заточението и мъчителните месеци на раздяла с паството. Въпреки тези несгоди той приема председателството на Учредителното събрание и Първото Велико народно събрание, като довежда до успешен край задачата, която стои пред него - приемането на Конституцията и избирането на български княз. Неговият беспорен авторитет  на борец и страдалец за българското дело внася помирението между двата лагера, на които се поделя събранието. Името му остава в темелите на новостроящето се българско княжество и придава на благочестивия старец ореола не само на пламенен борец за народни правдини и вяра, а и на практичен и зрял строител на бъдещата държавност.  Духовната сила и огнен плам на Дядо Антим не гаснат и в преклонната му възраст, когато на изпитание са подложени не само неговите енориаши, а и цяла България. Видин е под сръбска окупация и е реална опасността да падне в ръцете на чуждата войска. При Видинския митрополит идват да го увещават да бяга в съседен Калафат, на което той отговаря - "Това не е достойно за мене, трупът на пастира трябва да падне там, дето пада народ и войска".  Велики думи на истински народен водач. Смела позиция, която няма аналог в новата ни история.  Завещанието на светия отец е нагледен урок по родолюбие, който трябва да влезе в учебниците по история. Трогва неговото желание да е в помощ на своите сънародници и енориаши дори след смъртта си. Сред всички вещи, които дарява, се открояват подарения му от руския цар драгоценен кръст, който той завещава да се продаде и средствата да се използват за "постройката на едно Девическо училище" и подарения му от руската императрица Енголпион, парите от продажбата, на който трябва да отидат за" поддържането на Лозенградските първоначални български училища".   Всяка година в България се провеждат конкурси за мъж на годината, за политик на годината, за полицай на годината, за журналист на годината. Гледаме тези добре облечени и уверени в себе си хора как усмихнати приемат награди: мечове, статуетки,  купи. Гледаме ги и нещо ни стиска в гърлото. Някаква буца седи там и ни дави и не можем да се усмихнем, ама и мъничко дори. В гърлото ни е заседнало смътното усещане за празна суета и фалш, парадоксалността на картонената кула, на която стоят всички тези герои еднодневки.  Ах, как ни се иска да видим истински народни водачи, които да се борят до смърт за народа си, които ще напишат в завещанието си, че даряват всичко свое земно за полза НАроду. Сега, когато народните ни водачи са кухи откъм съдържание и празни откъм благочестие,  не бива да униваме, а да си спомним красотата на  думите  на най-видинския, най-българския Наш Екзарх, които той изрича, когато Видин е под сръбска обсада – „Трупът на пастира трябва да падне там, дето пада народ и войска”. Сега да се прекръстим  и със смирена гордост кажем -  " Боже, благодарим ти, че го имаше ".


Тагове:   независимост,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: malart
Категория: Лични дневници
Прочетен: 452477
Постинги: 167
Коментари: 292
Гласове: 445
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031